— Това би трябвало да свърши хубава работа.
Взе едната обица от комплекта и я постави пред ухото си.
Съпругът й кимна.
— Сватбеното колие и обици на Хабсбургите, Изключително подходящо.
— Сериозно ли говориш? — Вгледа се в обицата. — Това е носено от кралска особа?
— Само от една незначителна принцеса — увери я той. — Хабсбургите са доста голям род.
Херцогинята върна бижутата в кутията, почувствала се внезапно депресирана. Стивън я беше приел, но той притежаваше необичайна за своята класа толерантност. Възможно ли беше едно намерено на улицата дете, при това пътуваща актриса, да живее сред хора, според които бижутата на Хабсбургите бяха сред най-незначителните семейни притежания?
Контрастът между положението им в обществото породи внезапно ужасяваща мисъл в главата й. Ако родеше дете след смъртта на Стивън, дали сестра му нямаше да опита да вземе бебето от неговата „недостойна“ майка? Лейди Херингтън вероятно не би успяла да направи това сама, но ако получеше подкрепата на Майкъл? При положение, че новият херцог не одобряваше съпругата на брат си, Розалинд щеше да бъде зависима от благоволението на семейство Кениън.
Пое си дълбоко дъх и си заповяда да обуздае бурното си въображение. Такова нещо вероятно нямаше да се случи. А ако все пак се стигнеше до опити да й отнемат бебето… о, ако трябваше, щеше да избяга в Америка и да издържа детето си както успее.
Стивън я докосна по рамото.
— Много си мълчалива.
В съзнанието й внезапно се оформи мисъл, изненадваща, но някак си съвсем на място. Откакто се помнеше, тя умишлено бе опитвала да изтрие от паметта си всичко, което се бе случило преди деня, когато я бе открило семейство Фицджералд. Но ако щеше да има дете, трябваше да си наложи да погледне към миналото.
— Мислех си, че в някой от близките дни бих искала да се поразходя из крайбрежните улици — произнесе бавно тя.
Той я разбра веднага.
— Имаш предвид там, където са те намерили Томас и Мария ли?
Тя кимна.
Херцогът се намръщи.
— Пет-шест мили от Темза се използват като пристанище. Имаш ли представа откъде трябва да започнем да търсим?
Розалинд се помъчи да си спомни нещо, което би могло да бъде от полза.
— Те отишли да посетят Лондонската кула, после решили да поразучат района. На изток, така каза веднъж татко.
— Този район се нарича „Сейнт Катрин“, на името на религиозна фондация, чието седалище е било там векове наред. Осеян е с криви улички и съборетини, което съвпада със спомените ти за този период от живота ти. — Взе ръката й в голямата си длан. — Ще отидем утре. Какво се надяваш да откриеш?
Младата жена се поколеба.
— Не съм сигурна. Корените си, предполагам.
— За мен няма значение кои са истинските ти родители промълви той.
— Нито пък за Томас и Мария. Знам — отвърна едва чуто тя. — Но за мен има.
Погледна огърлицата на Хабсбургската принцеса и изпита мрачна симпатия към Клаудия, което я изуми. Никой от тях нямаше да приеме никога, че тя е достатъчно добра за тях.
Глава 24
Розалинд чу как от всички страни се понесе шепот в мига, в който двамата със Стивън влязоха във фоайето, водещо към ложите в „Дръри Лейн“. Докато той се ръкуваше с приятелите си, до ушите й достигнаха някои от коментарите: „Значи наистина има нова херцогиня“, „Някой знае ли кои са родителите й?“, „Проклетница! Аз самата хранех надежди за Ашбъртън.“ А един мъжки глас промърмори: „Не е честно, че херцозите вземат най-подходящите за леглото жени“.
Без да дава вид, че е чула забележките, Розалинд държеше главата си гордо вдигната и се усмихваше на хората, с които я запознаваше съпругът й. За нейно облекчение никой не реагира като лейди Херингтън. Всички бяха любезни и повечето се държаха искрено приятелски. Но заради Стивън. Очевидно беше, че го уважаваха много и съжаляваха за отсъствието му от обществото по време на траура за първата му съпруга.
Въпреки това Розалинд изпита истинско облекчение, когато най-после влязоха в тяхната ложа. Бяха прекарали следобеда при най-добрата лондонска модистка, където поръчаха достоен за една херцогиня гардероб. Стивън бе участвал активно при вземането на решения. Той отбеляза, и абсолютно правилно, че ако останеше на нея, тя нямаше да изхарчи никога достатъчно пари, за да бъде облечена по последна мода.
Щом влязоха в ложата на Ашбъртън, младата жена се огледа нетърпеливо. „Дръри Лейн“ беше най-големият и най-великолепният театър, който бе виждала. Слава Богу, че Стивън бе успял да я убеди да облече разкошната рокля на лейди Майкъл. Ако беше сложила нещо от собствения си гардероб, сега щеше да се чувства като просякиня.