— Нещо струва ли ти се познато?
Съпругата му се огледа и се загърна в пелерината си, въпреки че утрото не беше студено.
— Не, общото впечатление е същото. Там имаше църкви и пивница.
— Църквата „Света Катерина“ е наблизо, а определена има и пивница — вече подушвам миризмата на хмел. — Поведе я покрай купчина боклук с неопределен произход. — Говори се, че щели да правят значителни промени тук, за да построят ново, по-модерно пристанище. Във всеки случай нищо няма да се загуби, като махнат тези съборетини и мръсотия.
Навлизаха все по-дълбоко в лабиринта от мръсни улици. Розалинд се оглеждаше неспокойно.
— По-тихо е, отколкото си спомням.
— Реших, че ще е най-добре да дойдем по-рано през деня. — В този момент долови с ъгълчето на окото си някакво движение и погледна натам — беше плъх. — Тези, които имат работа, са излезли, а ако имаме късмет, безбожниците още няма да са станали.
Младата жена се усмихна, но очите й останаха сериозни. На Стивън му мина мисълта, че тя е като диво цвете.
Насреща им идваше окъсан, мръсен мъж, вперил в тях любопитните си очички. Макар херцогът и съпругата му да бяха с най-скромните си дрехи, пак се открояваха ярко на фона на жалкия квартал. Той огледа без да се смути Розалинд от глава до пети.
Тя впи пръсти в ръката на Стивън.
— Този човек…
Гласът й беше дрезгав от уплаха.
— Познаваш ли го?
Огледа се през рамо, но мъжът вече бе изчезнал.
— Не, не е достатъчно възрастен. Но ми напомня ни един човек.
Избърса устни с опакото на дланта си. Съпругът й се приготви за най-лошото и попита:
— Сторил ли ти е нещо?
— Не… предложи ми нещо за ядене — отвърна задъхано ги. — Салам, струва ми се. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше, но бях толкова гладна, че взех храната. Той ме хвана и, о, Боже, ме целуна, и… и пъхна ръка под полата ми. Целият вонеше, а езикът му… Помислих си, че се опитва да ме изяде… — Избърса отново уста с трепереща ръка.
— Изнасилил те е, така ли? — възкликна Стивън, готов да убива.
— Не. Ухапах го по езика до кръв, той извика и ме пусна, а аз избягах. — Направи усилие да се овладее. — Успях да запазя салама. Доколкото си спомням, се скрих под купчина боклук и го изядох там.
Херцогът изпита ужасна смесица от безсилие и ярост; за първи път си представяше така живо какво всъщност ос преживяла неговата любима.
— И как оцеля? Къде спеше?
Младата жена тръгна отново, припряно и напрегнато.
— Има предостатъчно малки ъгълчета, където може да се свие едно дете. Но, разбира се, там се крият и други неща. — Повдигна леко левия си ръкав и показа малкия, трудно забележим белег под лакътя. — Това ми е от ухапване от плъх.
Прииска му се да я вдигна на ръце и да я отнесе по-далеч от това място, обратно при ладията и безопасността на „Мейфеър“. Но нейното желание бе да се върне в миналото, затова се въздържа.
— Нещо събужда ли спомените ти за времето преди да осиротееш?
— Корабът, с който пътувахме до Лондон — промълви бавно тя. — Беше трудно пътуване. — Замълча и изведнъж заяви изненадано: — Отплувахме от място, където се говореше френски, и аз разбирах този език.
— С кого пътуваше?
— С една жена. — Розалинд спря, погледът й стана невиждащ, сякаш вглъбен някъде навътре. — На мен не ми стана лошо, но на нея й беше много зле. Помня как й занесох нещо за ядене. Тя изстена и ми каза да си вървя. Не можех да разбера защо се чувства така зле.
— Тази жена майка ти ли беше?
— Не! — извика остро херцогинята. — Не беше майка ми.
Стивън се почуди коя ли бе причината за бурното отричане. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за по-задълбочени изследвания по въпроса. Хвана я под ръка и тръгнаха отново. Завиха по друга улица. Наистина беше тихо, както бе казала съпругата му. На няколко пъти усети, че ги наблюдават през мръсните прозорци, но малцината, с които се разминаха, ги поглеждаха с безразличие, Докато опитваше уморено да избегне едно мършаво куче, той каза:
— Сега, след като видях как изглежда това място, ми е по-лесно да разбера защо никой не е помогнал на нещастното сираче.
Розалинд се усмихна мрачно.
— Вече разбираш колко съм задължена на семейство Фицджералд. Повярвах веднага на Мария. Аз… струва ми се, че ми напомни за моята майка. Помня, че когато ме вдигна и попита дали искам да имам нови мама и татко, аз си обещах никога, никога да не й причинявам неприятности.
— И го изпълни. Томас каза, че си била съвършеното дете. — Младият мъж се усмихна лекичко. — Неестествено.
— Страхувах се, че ако не съм послушна, ще ме върнат тук. — Нервно прибра косите от лицето си. — Това, разбира се, са глупости, но никога не успях да се избавя напълно от тази мисъл.