Стомахът на херцога се сви болезнено, когато си даде сметка в какъв ужас бе живяла Розалинд през първите години след осиновяването.
— Нищо чудно, че си била толкова послушна и добра.
Завиха отново. На стъпалата на една съборетина стоеше старица, стиснала глинена лула между венците си. Розалинд сподави вика си.
— Познавам я! Или поне тогава една възрастна жена стоеше така всеки ден. Старата Моли. Аз… мисля, че беше омъжена за моряк и докато той беше в морето, тя наблюдаваше какво става наоколо през по-голямата част от времето си.
— Възможно ли е да е същата жена? — попита Стивън.
Съпругата му прехапа замислено долната си устна.
— Моли изглеждаше много стара и тогава, но косите й бяха прошарени. Тази жена й прилича, само дето косите и са бели, а лицето — по-набръчкано. Мисля, че наистина е та. Огледа схлупените сгради. — Сигурна съм, че това точно е улицата, на която живееше. Помня странната форма на фасадите на тези постройки.
— Стилът е холандски. — Младият мъж опита да си представи как ли е изглеждала улицата в очите на едно малко, ужасено дете. От подобна мисъл на човек можеше да му се доплаче. — Има ли някаква специална причина да си я спомняш след толкова много години?
Розалинд кимна.
— Томас и Мария ме намериха точно тук. Тя видя всичко.
— Тогава нека видим дали помни този ден.
Без да пуска лакътя на своята херцогиня, той се приближи към парицата. Жената се смути, но не избяга. Лицето й беше силно набръчкано.
— Добър ден — каза учтиво той. — Моята съпруга би искала да ви зададе един въпрос.
Старицата извади глинената лула от устата си.
— Да?
— Преди много време, двайсет и четири години, тук е имало едно сираче, което се е препитавало, като ровело боклуците за храна.
Моряшката жена сви рамене.
— Много сираци е имало.
— Било е съвсем малко момиченце.
Старицата дръпна замислено от лулата си.
— О, да, сетих се. Не са много малките момиченца по улиците. Те струват повече в бордеите. Взеха го тъмнокоси мъж и жена. Не ми мязаха на съдържатели на бордей, но знае ли човек. — Погледна към Розалинд и присви очи. — Ти ли си туй момиченце? Малко са хората със светли коси и кафяви очи.
Младата жена кимна.
Погледът на старицата политна към Стивън.
— Ако туй е съпругът ти, справила си се добре, момиче.
— Вие бяхте добра към мен. Веднъж ми дадохте хляб.
— Не съм ти дала. — Старицата изхихика. — Старата Моли не раздава храна за нищо.
— Така е, помня, че ти дадох нещо в замяна — отвърни бавно Розалинд. — Но не помня точно какво.
— Носна кърпичка — обяви Моли. — Чудесна материя, много хубава бродерия. Пазих я дълго, после я продадох за два шилинга.
Дъхът на младата жена секна, а очите й се разшириха.
— Носна кърпичка? Помните ли как изглеждаше?
Старицата набърчи лице.
— Цветя. Някакво животно и буква. М като моето име. Изхихика отново. — За малко не я запазих заради туй.
— Стивън, имаш ли хартия и молив? — попита напрегнато Розалинд.
Той извади молив и сгънато писмо. Тя нарисува набързо малко квадратче със стилизиран лъв в единия край и красиво орнаментирана буква М в другия, и двете заобиколени с цветя. Показа я на Моли и попита:
— Така ли изглеждаше бродерията?
Старицата премигна срещу скицата.
— Да, така.
Стивън хвана свободната ръка на съпругата си; тя трепереше.
— Помните ли как съпругата ми се озова на вашата улица? — намеси се той.
Моли сви рамене.
— Казаха, че една лодка я докарала дотук заедно с някаква старица от спрял на пристанището платноход. Жената получила някакъв пристъп почти веднага щом стъпила на твърда земя. Тъй като умирала, един от пазачите опитал да хване момичето, но то избягало. Тъй поне се говореше.
Стара жена. Това потвърждаваше смътния спомен на Розалинд, че не бе пътувала с майка си.
— Колко дълго живя съпругата ми на улицата, преди да я осиновят?
— Два месеца може би. Не си спомням.
Значи Розалинд бе прекарала осем или девет седмици сред мръсните плъхове и извратените типове. Бе се изхранвала с остатъците, които бе успявала да изрови от боклука. Шейсет дни, може би повече. Тази мисъл му причини почти физическа болка и затвърди решимостта му да направи нещо за Томас и Мария. Наклони глава към Моли.
— Благодаря ви, мадам.
Тя му се усмихна с беззъбата си уста.
— Благородни хора като вас все трябва да имат нещо, с което да помогнат на старата Моли.
Херцогът извади златна монета от джоба си — едногодишната заплата за една камериерка, и я подаде на старицата. Тя се изкиска радостно и побърза да се прибере в съборетината, преди богаташът да е размислил и да си я поиска обратно.