Тя изпадаше ту в ярост, ту в пълно отчаяние. Когато беше най-гневна, крачеше напред-назад, заричайки се да замине за Лондон и да намери момчетата. Всеки път Оуен успяваше да я убеди, че е твърде слаба, за да пътува, и тя рухваше обляна в сълзи на безнадеждност. Лежеше по цели следобеди на леглото, отправила празен поглед в пространството. Често Оуен я откриваше там и ако не спеше, обикновено тихо плачеше.
Той се опитваше да прикрива безсилния си гняв. Това си беше откровено отвличане и без съмнение — дело на Глостър. Иначе защо бяха замесени Дьо ла Пол и техните главорези? Ако искаше да намери синовете си, трябваше да отиде в Лондон и да потърси отговори. Маредид, макар твърде възрастен, за да е на служба, все още имаше близки, които със сигурност бяха чули нещо, а пък и Ема беше известна клюкарка. Ако някой знаеше нещо за Едмънд и Джаспър, то това със сигурност бяха те.
Катрин не искаше и да чуе за раздяла дори и за кратко. Хълцаше, впила пръсти в него, убедена, че ако замине, никога повече няма да го види, а в същото време беше твърде слаба, за да го придружи.
Оуен реши да сподели плановете си с Джоана Траутбек. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде сам в столицата и да се опита да научи нещо. А това можеше да стане само ако се измъкне посред нощ, докато Катрин спи. Не можеше да понесе отново молбите й да не я оставя. Налагаше се да повери на Траутбек задачата да й съобщи, че е заминал. Не виждаше друг начин.
Първо я накара да се закълне, че ще пази тайна. След това трябваше да организира преместването на Катрин в Лондон с удобна, теглена от коне носилка и въоръжен ескорт от поне няколко души в кралски униформи.
— Кралски униформи, мастър Тюдор? Това със сигурност…
— Да, Траутбек. Кралски униформи. Те охраняват Нейно Величество и няма никакво значение на кого това е известно. Всякакви номера вече са излишни сега, когато херцогът на Глостър знае нашата тайна.
Стомахът на Оуен беше свит на топка от нерви, но знаеше, че това е наложително. Беше най-доброто за Катрин в този момент.
— Щом стигнете в града, ще трябва да намерите манастира на бенедиктинците в Бърмъндзи, на южния бряг на реката. Доколкото знам, там често се грижат за членове на кралското семейство. Нещо като традиция. Монасите ще се грижат добре за Катрин и се моля на Бог да й помогнат да се възстанови.
Той видя тревогата, изписана на лицето на Траутбек, и потупа ръката й окуражително, преди да продължи:
— Щом стигна в Лондон, ще се постарая да се видя с абата и да направя необходимите договорки. Когато пристигнете в Бърмъндзи, убеди Катрин, че я водиш при мен и момчетата. Излъжи я, налага се. С Божията помощ и това ще стане, когато тя укрепне. Както бяхме и преди.
— Ще има още едно дете, мастър Тюдор.
— Да, знам. Момиче може би. О, и още нещо. Намери Марджъри Уагстаф, акушерката. Тя много помогна на Катрин при раждането на Джаспър, така че Катрин ще е в добри ръце.
Със свито сърце, боейки се, че гласът му ще му изневери, накрая той само промълви:
— Моля те… Грижи се, когато замина, за моята Катрин. Моля те.
Оуен прекара една последна нощ със скъпата си жена, която спеше тихо с глава на рамото му, без да подозира за неговите планове. Потънал в спомени за преживяното от тях двамата и какво означаваха един за друг през всичките тези години, той почти не можа да спи.
В малките часове на следващия ден стана, облече се, без да вдига шум, за да не събуди Катрин. Коленичи до нея и я съзерцава известно време. Тя дишаше тихо, изтощена от болезнената кашлица, бели като пергамент, клепачите скриваха прекрасните й очи. Неговата Катрин. Никога не бе изпитвал такава любов, както в този момент на раздяла. Неговата Катрин, неговата съпруга, единствената му любов. Нямаше нищо по-скъпо от нея. Понечи да докосне бузата й, но реши да не рискува да я събуди. Наведе глава и отправи гореща молитва да намери децата. Знаеше, че не успее ли, ще загуби и нея.
Напусна къщата колкото се може по-тихо, благодарен, че нощта е суха и обляна в лунна светлина, и се приготви за път. Вече се зазоряваше, а щом се развиделеше, пътуването щеше да е далеч по-лесно. Полюшвайки се на седлото, той насочи коня на юг. Много разчиташе, че животното няма да се отклони от пътя, защото сълзите му пречеха да вижда.