— Кажи ми, моля те! Къде са? Кой се грижи за тях?
— Отведени са в абатството в Баркинг при абатисата, която познавам много добре. Тя е добра жена. Ще се погрижи децата ти да са добре и нищо лошо да не им се случи.
Катрин отново плачеше, този път от облекчение и благодарност.
— Що се отнася до съпруга ти… Трябва да разпитам.
— Божичко — хълцаше Катрин, — не ми се мисли какво може да му се случи…
— Скъпа моя, когато се почувстваш достатъчно силна, трябва да напишеш писмо на краля за случая с твоя съпруг. Там е най-голямата ти надежда. Убеден съм, че воден от обичта си към теб, Негово Величество няма да позволи да страдаш така. Ще е направо съсипан… — Той улови дланите на Катрин и добави: — Така както аз страдам за теб.
Кардиналът й помогна да съчини писмото до краля и обеща лично да се погрижи да бъде доставено час по-скоро. Катрин се подписа и натопи пръстена си в разтопен восък. Сигурна беше, че кралят при първа възможност ще пристигне в Бърмъндзи, за да се види с майка си.
* * *
Оуен беше отчаян. От "Нюгейт" нямаше начин да узнае дали Катрин е стигнала невредима в Бърмъндзи и само се молеше здравето й да се подобри под грижите на монасите бенедиктинци. Трябваше да намери начин да се измъкне от тази адска дупка, да намери децата и тогава да заведе всички в Уелс. Първо в Мидфай, където прочутите лечители ще й помогнат да възстанови здравето си, а после и в Енгълси, при неговите хора, където тя и децата щяха да се радват на красотата на планините, да се наслаждават на музиката и поезията на певците. Опита се да си припомни позабравените ритми и нежни мелодии, но това беше невъзможно поради грозните звуци, които се носеха тук — хъркането и ругатните на мъжете наоколо, виковете им. Колко много би се срамувал доблестният му роднина Оуайн Глиндур, че член на благородното му семейство е бил заловен изневиделица и хвърлен на земята като най-обикновен джебчия. Ами Катрин, колко много щеше да се разстрои, ако го видеше тук, в затвора, окован на този вонящ под.
* * *
Кралят не забеляза колко измит и почистен е манастирът в чест на неговото посещение, но достави огромно удоволствие на абат Бромли, като се съгласи да присъства на обедната служба няколко дни по-късно. Коленичил в малката черква "Сейнт Сейвиър", Хенри отправи гореща молитва за здравето на майка си. Сетне я посети в стаята й и това, което завари, наистина го порази.
Смъртнобледа, Катрин лежеше в леглото си, но при появата на сина си се опита да седне поне.
— Маман, моля ви, недейте. Лежете си спокойно. Чичо ми, кардиналът, ми спомена, че сте болна, но не знаех дори… Мислех си, че… Може би…
— Тежко болна съм, Хенри — промълви Катрин, отпускайки се назад върху възглавниците. — Разстроено е и тялото, и мозъкът ми. През последните месеци ме измъчваше нещо… Нямах сили… А и тази болезнена кашлица… Никой не може да разбере какво се случва. Сложиха ми пиявици, но Оуен ги спря…
— Как е той? Как е мастър Тюдор?
— Не знам. Нямам представа къде е. Моля се на Бога само да е жив. Всичко, което ми е известно, е, че се опитва да научи нещо за момчетата ни Едмънд и Джаспър. Знам, че са оставени на грижите на абатството в Баркинг. Не вярвам да се съвзема, докато съм далеч от тях. Беше толкова жестоко…
Хенри смръщи лице. Чичо му беше споменал, че майка му и нейният съпруг са нарушили закона. Самата тя му бе казала за брака си. Херцогът на Глостър все още беше авторитет за младежа, който нямаше петнайсет години и не знаеше как точно да се справи с тази каша.
— Носите своята брачна халка, маман.
— О, да, излишно е да се преструвам повече. Всеки знае, че ние с Оуен сме женени пред лицето на Бога в негов храм.
— И братята ми са признати.
— Признати и отнети от мен. А как копнея да видя децата и съпруга си! — Сълзите потекоха отново. — Всичките ми деца. Знам, че ще обикнеш братята си толкова силно, колкото и аз самата, а и те непременно ще те обикнат. Както те обичам аз — добави тя толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я разбере. — Както винаги съм те обичала.
— Знам, маман — взе той ръката й в своята. — Известно ми е, маман. Никога не съм забравял вашата обич въпреки намесата на някои роднини.
— Хенри, не става дума за роднинска намеса. Всеки и всичко се опитваха да ни разделят… Насила. Не биваше да го позволявам. Трябваше да съм по-силна. Грешката е моя. Трябваше да послушам баща ти и да се вслушам в предсказанието.
— Предсказание ли?
— Именно. Баща ти искаше да се родиш в "Уестминстър", настояваше за това, но тогава той беше във Франция и аз… Аз бях в "Уиндзор". Мислех, че няма значение. И оттогава всичко тръгна наопаки. Аз съм виновна. Само аз.
— Шшшт, маман. Кажете ми за предсказанието.