Подръпна туниката си така, че да е точно под колана. Не искаше да се появи в Монтеро за срещата си с онзи хлапак Шарл като раздърпан селяндур. Шестнайсетгодишният младеж бе пораснал с няколко сантиметра и като че ли пъпките по лицето му отпреди година бяха намалели, но с всяка следваща година той все повече заприличваше на чичо си, покойния херцог на Орлеан. Възможно бе да е семейна прилика, но се говореше, а и той добре познаваше онази мръсница Изабо, за да е почти сигурен, че е имала връзка с брата на съпруга си.
Подобно поведение не само се толерираше, но дори бе обект на възхищение у един мъж, но не и когато ставаше дума за жена. Не че това можеше да разтревожи Изабо, която имаше умна глава на раменете си, а и никакви скрупули, стане ли дума за онова, което си е намислила. Би била добър владетел, макар да беше ужасна майка. В годините, когато беше по-млада, раждаше дете почти всяка година, и то без каквото и да е усилие, все едно бели шушулки грах, но не си даваше труда да се грижи за което и да е от тях. Успя да роди няколко момчета.
Докато неговата жена — тъкмо обратното. Маргарет роди шест дъщери и само един син от децата, които оживяха. Младият Филип беше здраво момче и отрано се виждаше, че го чака добро бъдеще. Сега, на двайсет и три, той беше мъж в разцвета на силите си и син, с когото всеки баща би се гордял. Имаше голяма доза здрав разум в брака между Филип и Мишел, най-голямата дъщеря на краля, защото така щеше да се заздрави връзката между двата враждуващи клона на управляващата династия Валоа. С известна доза късмет двойката щеше да се сдобие много скоро със син и тогава възкачването на Бургундския род на трона на Франция щеше да е почти осигурено. Единственото препятствие пред амбицията на херцога беше дофинът, но нямаше да е трудно тази пъпчива невестулка да бъде компрометирана. Жан Безстрашни презираше племенника си от цялата си душа.
Един от камериерите отупа няколко прашинки от раменете на херцога, след което му помогна да закачи ножницата за колана си. Жан пъхна предпазливо сабята си в ножницата, така че да му е подръка. Ножницата изглеждаше малко по-дълга от необходимото, но това не беше от голямо значение. Нямаше намерение да влиза в двубой. Отиваше на дипломатически разговор с цел да сключи примирие между враждуващите клонове на династията Валоа. Ако искаше да стигне навреме, най-добре беше да тръгва. Отвори вратата и излезе, за да се присъедини към групата съветници, които го очакваха.
* * *
Дофинът Шарл бе задигнал от майка си, кралица Изабо, огледало от Нюрнберг с дълга дръжка и инкрустирана рамка от слонова кост. Нямаше никакви угризения, макар красивата вещ да беше много скъпа. Извади я от скривалището в дъното на един шкаф и я опря на масата близо до прозореца, където беше достатъчно светло. Прокара гребен по рядката си коса, завъртя глава, за да огледа лицето си от всички страни, и с гордост се увери, че има „Орлеански нос“, както често повтаряше майка му. Приближи лице до огледалото, за да изстиска жълтеникава гной от издута пъпка встрани от ноздрите си.
Не бързаше за срещата с братовчеда на баща си Жан Безстрашни. Херцогът на Бургундия дори не беше участвал в битката при Ажанкур. Повече щеше да му приляга да му казват Жан Безсрамни, помисли си Шарл, макар че Жан Безскрупулния щеше да е още по-подходящо. Добре известно беше, че той бе поръчал жестокото убийство на чичото на Шарл, херцога на Орлеан. Не само го бяха намушкали, но и бяха отсекли без всякаква милост ръцете му. Неспособен да се защити, беше оставен да крещи в агония и да кърви до смърт насред улицата. Това срамно деяние предизвика широк отклик. Потънала в скръб от хладнокръвното убийство на брата на своя съпруг, кралица Изабо напусна двора за няколко седмици. Жан Безстрашни така и не бе призован да даде обяснение за случилото се. Истината е, че получи официално опрощение от своя братовчед краля и така се сложи край на тази история, независимо от това, че всички знаеха за душевната болест на владетеля.
Дванайсет години бяха минали оттогава и сега вече беше твърде късно да се направи каквото и да е, но можеха поне да се опитат да уредят отношенията си. За Шарл най-възмутителен беше фактът, че Жан Безстрашни очевидно подкрепя англичаните. Не можеше да го разбере, при това и майка му толкова държеше сестра му Катрин да се омъжи за английския крал. Цялата тази история го отвращаваше.
Шарл се огледа още веднъж, изтупа полепналия по раменете си пърхот и старателно прибра задигнатото огледало в тайника в дъното на шкафа.