Френските благородници и съпругите им се прекръстиха почтително.
— Амин — рече и Хенри, който полагаше сериозни усилия да не се разсмее. Той със сигурност чакаше с нетърпение час по-скоро да посее семето си и побърза да отпрати посетителите. Кралица Изабо, херцогинята на Бургундия и херцогиня Жаклин придружиха Катрин до будоара й, където Гиймот я чакаше, за да й помогне да свали сватбените одежди.
Предвкусвайки удоволствието от това, че ще има младата си жена само за себе си, Хенри на бърза ръка освободи пажа си, след като с негова помощ свали тежката, обсипана с украшения официална дреха. Останал най-сетне сам, наметна един халат и седна да чака Катрин.
Тя влезе при него облечена със семпла бяла нощница. Той за пореден път се наслади на младата й хубост, улови я за ръка и нежно я поведе към спалнята, затваряйки вратата след себе си.
— Милорд — прошепна тя и се изчерви.
— Хенри — поправи я той с усмивка. — Сега сме вече съпруг и съпруга, Катрин, далеч от любопитните погледи в нашата собствена спалня. Съпруг и съпруга. Вече ще ме възприемаш не само като крал, но и като свой съпруг.
— Хенри — прошепна тя. — Съпруг.
Уловил я за ръка, той я поведе към леглото, където завивките бяха отметнати. Приведе се и повдигна брадичката й нагоре към лицето си.
— Катрин — прошепна. Ароматът на лавандула, излъчващ се от шията и косите й, го възбуди още повече и само мислено си пожела да може да контролира желанието си. Не биваше да я плаши, като я обладае с прекалена страст. В края на краищата тя беше замесена от друго тесто. Нямаше още деветнайсет — съвсем млада и невинна, доскоро живяла в манастир. Помилва гърба й и спусна длани надолу, притискайки тялото й към своето. Миг след това с преплетени ръце те се отпуснаха на пухения дюшек. Задъхан от възбуда, Хенри зарови пръсти във връзките на нощницата й, но в този миг някой почука на вратата.
— Кой, по дяволите…?
Катрин се дръпна, закривайки гърди с нощницата.
— Това вероятно е супата — промълви тя.
— Супа ли? — почти изрева той. — Кой пък е поръчал супа, за бога?
— Ами… Такава е традицията — рече тя, докато вратата се отваряше и дълга процесия от гости влезе в спалнята. Едни носеха подноси с купи със супа и хляб, а други — с чаши червено вино. Оставиха всичко на масата до леглото — не липсваха лъжици, малки чаши и салфетки. След това понечиха да проверят за следи от брачна дейност, но тъй като леглото беше все още непокътнато, закимаха с надеждата, че скоро и това ще стане.
Хенри следеше всичко, което ставаше, загубил дар слово. Възбудата му угасна така бързо, както го бе връхлетяла.
След като оставиха церемониалната храна, посетителите минаха усмихнати през стаята, като сипеха безспирно благопожелания към младоженците. Най-сетне излязоха.
Хенри се строполи на леглото, задъхвайки се от смях.
— Мили боже, ще има ли и друга пантомима?
Катрин седна до него.
— Не — усмихна се тя. — Стана им ясно, че тепърва ще изпълниш намеренията си, защото не сме… Разбираш, нали? Все още не сме… Все едно, друга пантомима няма да има.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. Но… — Катрин отново замлъкна.
— Но какво?
Тя го изгледа нерешително с огромни, блеснали от вълнение очи.
— Сега трябва да се уверя в нещо.
— В какво, мила? — Той отстрани кичур коса от лицето й и се опита да я прегърне. Почувства как желанието му отново започва да се надига.
Катрин леко се отдръпна, събирайки леко вежди.
— Гиймот казва…
— Какво казва Гиймот, любов моя? — Сега вече Хенри гризеше леко крайчето на ухото й с притворени очи. Твърде малко го интересуваше какво е казала камериерката.
— Гиймот казва, че англичаните имат опашки.
— Какво? — сепна се Хенри. Опря се на лакът и я изгледа изумен. — Тя наистина ли вярва, че англичаните имат опашки?
— Да. И не само тя, много французи са убедени в това. Сега мисля сама да проверя.
Хенри вече се търкаляше от смях. Когато се поуспокои, погледна Катрин, която го наблюдаваше с колеблива усмивка.
— Любов моя — въздъхна той и я привлече към себе си така, че главата й се отпусна върху рамото му. — Дай ми ръката си. — С безкрайна нежност улови малката й длан и я прокара по гърдите си, след което я плъзна надолу към стомаха. — Англичаните наистина имат опашки — прошепна той в косата й, — но не отзад.
— Така ли? — ококори отново очи Катрин, този път доста тревожно. Опита се дори да се отдръпне, но той здраво я държеше.
— Това тук е моята, но е отпред, а не отзад. И се движи доста енергично.