— Благодаря ви, Ваше Величество — ниско се поклони капитан Уилям Пейн. — Добре дошли на борда. Добре дошли и вие, милейди. Наистина корабът е великолепен. Целият екипаж се гордее с него.
— Надминава до един френските съдове!
— Не вярвам някой от тях и да се опита да се сравнява, сир. Французите открито признават превъзходството ни в Ламанша.
— Предполагам, че сме жертва на собствения си успех, капитане. Сега, когато сме в мир с Франция, този кораб няма да ни е нужен за битки. И се радвам, че е така. Значи сме постигнали целта си.
— Така е, сир. Цяла Англия ликува за успехите ви. Знам, че много хора ви очакват, за да ви приветстват с добре дошъл.
— Ще имаме ли спокойно море и попътен вятър за пътуването ни днес? — усмихна се Хенри.
— Да, Ваше Величество. И се надявам да порим бодро вълните.
Израз, който Катрин бързо добави в английския си речник.
На първи февруари, с опънати платна и начело на флотилия от бойни кораби, „Грас Дю“ потегли бързо и плавно. От двете страни на носа се вдигаха перести вълни, чайки се стрелваха, сетне бързо политаха след кърмата с оглушителни крясъци. Примигвайки, за да прогони бликналите сълзи от раздялата с бързо изчезващия френски бряг, Катрин извърна решително лице по посока на Англия и бъдещето, което я очакваше там.
Вече в открито море, вятърът стана леденостуден. Катрин трудно пазеше равновесие на палубата и с огромна благодарност прие поканата да слезе долу и да се настани в капитанската каюта на квартердека. Не бяха пътували и час и тя усети, че стомахът й се бунтува. Не предполагаше, че огромен кораб може да бъде подмятан така от вълните. Катрин се изплаши, че всеки момент ще се изложи, като започне да повръща пред всички. Забелязал колко бледо стана изведнъж лицето й, капитан Пейн се усмихна съчувствено и извади някаква напитка — от див керевиз, който щял да облекчи морската болест. Предложи й също така да намери място, откъдето непрестанно да вижда хоризонта. Подкрепяна от капитана и краля и следвана по петите от услужливата Гиймот, Катрин бе настанена на завет на палубата.
Най-сетне изпита известно облекчение и затвори очи. Когато отново ги отвори, Хенри вече не беше до нея, а стоеше наведен над перилата, с поглед, отправен към появилите се в далечината едва забележими бели скали, които сякаш изникваха от самото море.
— Дувър — обясни Хенри. — Входът към Англия. Господи, колко е хубаво да съм отново у дома.
Щом минаха покрай бреговете от двете страни на входа на пристанището, капитанът издаде високо заповед да насочат съда напречно на вятъра и много скоро, сгушено между високи белезникави скали, се появи градчето Дувър. В закритото от вятъра пристанище се полюшваха закотвени лодки и кораби. На върха на близкия хълм, подобно на показалец, насочен нагоре към небесата, бе кацнал замък от сивкави камъни. Катрин искрено се надяваше, че в Англия ще е сухо и топло.
Заради отлива „Грас Дю“ не можеше да приближи повече брега и капитан Пейн нареди да спуснат котва, а кралят и кралицата, заедно с придружаващите ги, се прехвърлиха в по-малки лодки и така се отправиха към брега. От мястото си Катрин виждаше тълпите, хората махаха и викаха възторжено. Над шума от гайди и барабани се чуваха викове:
— Бог да пази краля! Да живее кралят! Бог да пази Англия и свети Георги! Бог да пази Хари!
— Хари ли? В Англия Хари ли те наричат? — обръщайки се към съпруга си, който се бе извърнал към множеството, тя видя на лицето му изражение, което зърваше за първи път — чиста, неподправена радост, сякаш Хенри съзерцаваше най-голямата любов в живота си.
— Да — кимна той и продължи тихо, сякаш на самия себе си. — Наричат ме Хари, особено когато са доволни от мен!
Изведнъж се изправи в малката лодка и с високо вдигнати над главата ръце изрева гръмовно и замаха към талпата. Полудели от вълнение, хората му махаха в отговор, а когато лодката доближи брега, неколцина нагазиха във водата, както си бяха с дрехите. Потопени до кръста в ледената вода, те уловиха носа и затеглиха съда към брега, крещейки в хор:
— Добре дошъл! Добре дошъл!
Щом дъното опря в пясъка, множество ръце се протегнаха с готовност и помогнаха на краля и неговата кралица да стъпят на твърда почва.
Катрин пристъпи неуверено. Странно беше чувството да стоиш на земята след безкрайното люлеене на „Грас Дю“. Стражи проправяха път в тълпата и задържаха хората, които напираха от всички страни с името на краля на уста, търсейки да срещнат погледа му, викайки нещо неразбираемо за Катрин. Хенри се обърна и й помогна да запази равновесие.