— Но вие, милейди, не бива да го носите до масата — предупреди той, размахвайки драматично пръст, — какъвто е обичаят за англичанките. Mais non! Ще е твърде тежък. Прекалено тежък за вас сега, когато сте… Как да кажа… enceinte! (фр. — бременна)
— О, Антон! — засмя се Катрин, преструвайки се на възмутена. — Не бива да го казвате на никого. Все още е тайна!
— Няма тайни за Антон — потупа той носа си отстрани. — Антон всичко знае! Лично ще носи паун на масата. — Той демонстрира как ще го направи, покланяйки се театрално. — Ще е красив, най-красивият, който някога сте виждали. Негово Величество кралят ще се чуди и мае колко е голям, колко много цветове има опашката. А колко само ще е вкусен… — Тук той спря, за да целуне върховете на пръстите си по типично френски маниер. — Ммм… Божествено!
Естествено, приеха предложенията му, искрено развеселени от смешното му поведение и от грешките в езика му.
Антон се оттегли в своето царство — кухнята, където беше истински тиранин.
* * *
Хенри и малобройният му ескорт бяха стигнали Уикстън, където щяха да пренощуват в последната вечер от поклонението си, преди да изминат оставащите двайсет мили от пътешествието си и да се приберат в Йорк. Скоро след залез слънце Хенри се оттегли, за да може да тръгне още призори на следващия ден и да прегърне час по-скоро Катрин. Катрин, която носеше в утробата си наследника на неговия трон. Беше отправил горещи молитви към свети Джон от Бридлингтън да помогне на жена му да роди син и знаеше, че светецът няма да го изостави.
Открай време при най-лекия звук нощем Хенри посягаше към меча си и имаше чувството, че е спал само няколко минути, когато чу приглушен шепот и нечии стъпки пред вратата на стаята си. Миг по-късно вече беше на крак.
— Какво става? — попита той, отваряйки вратата. — Какъв е този шум?
Стражите отвън се опитваха да удържат пратеник в кралска ливрея. Дрехите на човека бяха раздърпани, а ботушите му — натежали от калта по пътищата.
— Моля да ми простите, Ваше Величество — промърмори стражът. — Опитахме се да бъдем по-тихи.
— Добре, добре. Какво има?
— Този човек твърди, че носи известие за вас, сир, от херцога на Глостър. Настоява да ви го връчи лично. Не можело да чака до сутринта. Твърди, че язди от десет дни без почивка, за да ви открие.
— Откъде идваш? — попита кралят, докато човекът се опитваше да се освободи от кожения ремък на чантата, напъхана под мишницата му.
— От „Уиндзор“, Ваше Величество. На кон съм от първи април и пристигнах колкото се може по-бързо. Изтощих осем коня, да ви призная…
— Добре, човече, добре. Върви в кухнята. Някой от стражите ще ти покаже къде е. Нека те нахранят и си почини тази нощ. На сутринта ще се погрижа да бъдеш добре възнаграден за труда. Стража, върви с него. Оставете двама души пред вратата и ми донеси още свещи.
Хенри влезе обратно в стаята и дока го разчупваше печата, ритна с крак вратата. Обзе го лошо предчувствие. Ръцете му трепереха и думите заиграха пред очите му. Светлината, която идваше от факлата в стената над камината, не беше достатъчна.
Много скоро стражът се върна с две запалени восъчни свещи и ги постави на масата. Поклони се и напусна стаята заднешком. Хенри разгъна писмото върху масата и подреди свещите така, че да осветяват написаното.
Не мина и минута и мъжете отвън чуха вледеняващ кръвта звук. Не беше нито вик, нито вопъл, а по-скоро вой на животно, попаднало в капан, вой на огромно страдание. Двамата мъже пред вратата се спогледаха.
— Най-добре да повикаме епископ Аник — рече единият. — Явно новините са лоши.
Уилям Аник завари Хенри с лице, захлупено върху масата.
— Господарю, какво има? Стражът ми каза, че сте получили съобщение…
— Томас… — потрепериха раменете на краля. — Томас — гласът му заглъхна. — Брат ми Томас…
— Херцогът на Кларънс?
Хенри вдигна пребледнялото си лице.
— Убит — промълви той. — Да, херцогът на Кларънс. Моят брат Томас. Мъртъв е. Още преди Великден. А аз нямаше как да знам. Докато съм бил в Лестър, в Бевърли и Бридлигтън. Можех поне да се помоля за душата му. Мъртъв е от толкова време… а аз нямах и представа!
— И как можехте да знаете? Той е във Франция.
— Беше във Франция — поправи го Хенри едва чуто. — Пазеше мира там, грижеше се за моите интереси. Трябваше да се досетя, че французите няма да зачитат мирния договор. Човек не може да им има доверие. Трябваше да го знам. Да доведа Томас у дома. И тогава той още щеше да е… Божичко, щеше да е…