— Как се е случило, милорд?
Хенри мълчаливо му подаде писмото. Епископ Аник прочете краткия текст. Съобщаваше се, че братът на Негово Величество Томас, херцогът на Кларънс, е загинал на двайсет и втори март в битка с френско-шотландски отряд при Боже ан Анжу. Врагът бил далеч по-многоброен и англичаните загубили. Писмото завършваше с молбата вестта за смъртта на съпруга й да бъде предадена на Нейна Светлост херцогинята на Кларънс.
— Как ще й кажа? — прошепна Хенри. — Какво мога да й кажа?
Епископ Аник мълча дълго.
— Може би аз трябва да й съобщя — продума най-сетне той. — Няма да е лесно, но ще направя каквото мога. — Той се прекръсти бавно. — Херцогинята е дълбоко религиозна. Ще разбере, че такава е била Божията воля.
* * *
Антон следеше как върви печенето на агнетата. Кухнята в Йорк не беше много по вкуса му, но той беше толкова щастлив от хубавата вест, свързана с господарката му, че бе готов да се примири с всички неудобства, само и само да участва както подобава в празненството по случай обявяването на нейната бременност. Собственоръчно украсяваше пауна и от време на време отстъпваше назад, за да прецени резултата на творчеството си. Трябваше само да намери място на тези две пера за опашката…. При поредното отдръпване назад настъпи някого зад себе си.
— Quel cretin! (ама че кретен — фр.) Махни се, глупако… — Антон млъкна и се обърна да види кой му пречи. — О, сър Уолтър! Много се извинявам. Помислих, че е някой от миячите на съдове, дето непрестанно се мотаят в краката ми… — Така и не довърши, забелязал изражението на сър Уолтър Хънгърфърд. — Какво се е случило?
— Нещо ужасно. Наистина ужасно! Кралят не се е прибрал. Останал е в замъка „Понтефракт“. Епископ Аник се завърна и донесе страшната новина. Искам да те предупредя, че няма да има празненство, няма да има угощение. Братът на краля, херцогът на Кларънс, е загинал в битка при Анжу.
— Mon Dieu! (Боже мой! — фр.)
— Епископ Аник е при лейди Маргарет сега. На дамите от кралското семейство в момента изобщо не им е до ядене, макар че останалите от домакинството ще трябва да се нахранят, така че приготвеното от теб няма да се похаби. Може би все пак ще намериш кого да нагостиш с агнешкото. Знам колко труд положи.
Сър Уолтър се обърна и напусна кухнята. Антон се прекръсти и въздъхна. Огледа огромното количество храна, приготвено и готово за сервиране — хлябове, салати, зеленчуци, сосове и пюрета, плодове, накиснати във вино с подправки, желета, плодови пити и сирена. Дългите маси покрай стената се огъваха под тежестта на това изобилие.
Антон отвори вратата на кухнята. Отвън се виждаше обичайната тълпа от просяци и бедняци, които чакаха да получат остатъците от кралската трапеза. Антон отстъпи настрани и ги пусна в кухнята.
— Entrez mes amis (Влезте, приятели — фр.) — покани ги той. — Тази вечер ще хапнете като крале.
Глава 7
Замъкът "Уиндзор", Англия, лятото на 1421 г.
Скръбни и мрачни дни преживяваше кралят. Тъжни и изпълнени с отчаяние. Прекарваше часове с най-близките си съветници, обсъждайки надълго и широко най-добрите начини за отмъщение. Щом съветниците си тръгнеха, оставаше с другите си двама братя, Джон и Хъмфри, и крояха планове до късно през нощта как да накажат виновните. Най-големият им проблем беше откъде да намерят средства за набиране на армия. Кралската хазна беше почти празна, а Парламентът отказваше да увелича данъците, принуждавайки Хенри да моли седмици наред тези, които биха могли да му отпуснат заем, срещу обещанието щом Франция се подчини най-сетне на английското управление, да им върне парите с лихва. Нито Джон Бедфърд, нито Хъмфри от Глостър бяха в състояние да предоставят средства, но пък го подкрепяха във всичко, Хенри ги наблюдаваше, седнали срещу него пред отрупаната със счетоводни книги, парчета пергамент и рогове с мастило маса, мръщейки вежди, осветени от свещите, как обмислят какъв брой войници трябва да наемат. Не са се променили много от времето, когато бяха още деца, мислеше си той. Все едно бяха в някогашната си учебни стая — Джон с неговото кръгло сериозно лице и хубавият Хъмфри, който подръпва кичур на червеникавокафявата си коса и наблюдава как Джон задрасква поредната колона с цифри. Липсваше обаче един човек, Томас. Трябваше да е с тях.
Хенри не беше от хората, които си признават често колко са привързани към някого, но като първороден син, винаги беше готов да брани по-малките от него, пръв стисваше юмруци да ги защити и криеше от родителите си малките им прегрешения. По-късно, по време на битката при Ажанкур, беше спасил живота на тежко ранения Хъмфри, като стоя до него, без да допуска враг, докато не го извлякоха от бойното поле. Хъмфри оцеля с една-единствена следа — лекото накуцване. Но Томас сега беше мъртъв и Хенри не можеше да направи нищо, за да го върне. Останеше ли сам, направо обезумяваше от мъка. Копнееше да убие онзи, който бе нанесъл смъртоносната рана. Искаше го повече от всичко друго. Не беше човек, който ще обърне и другата си буза. Негово верую беше "око за око, зъб за зъб".