— Кралят е болен, Гиймот — прошепна Катрин. — Стана няколко пъти през нощта.
— Какво му е, мадам?
— Диария.
Гиймот се ококори тревожно и се прекръсти.
— Трябва да се молим за него, милейди.
— Да, разбира се, но според него му трябва само твърда храна, за да успокои стомаха му. Би ли попитала Антон какво може да предложи? Сигурно знае какво да се направи в такъв случай.
— Разбира се, мадам.
Гиймот пусна чехлите, които носеше в ръка, нахлузи ги и бързо тръгна към кухнята.
Катрин се върна в спалнята, където Хенри все още спеше дълбоко. Тя коленичи и се загледа в лицето му. Отслабнало, с много повече бръчки около очите от преди, повече сиви кичури в косата и брадата. Кожата му беше някак изтъняла и прозрачна, белегът под дясното око изпъкваше посинял, твърд и възлест. Понечи да го докосне, за да възвърне предишния си вид, но се боеше да не събуди Хенри. Все така на колене, тя затвори очи и започна да се моли.
По-късно същата сутрин Антон изкатери витата стълба на донжона и беше пуснат в дневната на краля. Скоро заяви, че знае какво е нужно.
— Зззаек — каза той, подчертавайки звука "з".
— Точно заек ли?
— Oui. Заек. — Разтревожен да не би кралят да не е разбрал за какво говори поради лошото му произношение, Антон вдигна пръстите на двете си ръце над главата, имитирайки заешки уши.
— Задушен заек, Ваше Величество. Антон ще прави вкусен сос от вътрешности и ще сложи пипер в жлъчка му. Ваша болка ще изчезне. Пфу! — Той щракна с пръсти, за да илюстрира бързината, с която ще изчезне болката.
— Ще ме отървеш от нея, така ли, Антон? — светна лицето на краля.
— Ще опитам, сир — отвърна дребният французин и ниско се поклони, — с помощ на Monsieur Lievre, умен мистър Заек.
— Отивай в кухнята, човече, и сътвори чудо за мен — усмихна се Хенри и се отпусна на възглавниците.
Той остана в леглото този ден и до края на седмицата, позволявайки на Катрин да се грижи за него, ядеше насила колкото може от задушения заек.
Докато съпругът й боледуваше в Шато дьо Венсан, Катрин използва възможността да посети родителите си в Сен Пол. Беше поразена от вида на кралица Изабо, на която годините най-сетне бяха започнали да личат. На петдесет и две, тя беше страшно напълняла. Кожата й бе пожълтяла и единствено забележителните й очи напомняха за някогашната красота.
Кралят, виждайки Катрин до леглото си, се разплака, но така и не разбра коя е. Прекарваше по-голямата част от времето в спалнята си, а жена му мечтаеше за компания и някого, с когото да си поприказва.
Изабо прокарваше ръка разсеяно по козината на малкото бяло куче в скута си и жадна за информация, разпитваше дъщеря си за своя внук. Катрин с огромно удоволствие се хвалеше колко красиво и умно е нейното момченце. Разказа за коронацията си, а майка й искрено се забавляваше с историите за чудесата с риба, които Антон бе сътворил.
Катрин пък искаше да чуе новини за братята и сестрите си. Изабо сподели, че дофинът се е оттеглил с подвита опашка в Бурж някъде по времето, когато бе подписан Договорът в Троа, и не е напускал града.
— Чух, че се канел да се жени — добави Изабо.
— Така ли? За кого?
— Мари от Анжу — отговори майка й. — Без съмнение майка й го е накарала. Тя е яростно решена да го обсеби, откакто той си тръгна оттук и избяга на юг. Познавам я от преди. Ужасна жена!
Катрин едва прикри усмивката си, тъй като се оказа, че има и друга майка от кралско потекло, която е не по-малко властна от нейната собствена.
— А как е скъпата ми сестра Мари? — попита тя.
— В манастира в Поаси имат толкова високо мнение за нея — презрително отбеляза Изабо, — че със сигурност след време ще стане майка игуменка.
— Убедена съм, че ще е много щастлива. — Катрин добре помнеше колко се радваше Мари, когато стана послушничка.
— Докато Мишел едва ли някога ще стане майка — игуменка или не. Все още не е дарила съпруга си със син и наследник, какъвто се очаква да роди.
— Има много време за това — заключи Катрин от висотата на жена, родила наскоро здраво дете, и то без голямо усилие.
— Не съм съгласна — рече Изабо. — Честно да ти кажа, не мисля, че изобщо ще се случи някога. Остарява, а и вече не е така хубава. На двайсет и седем е. Филип, разбира се, я посещава в леглото с надеждата да му роди наследник, и то законен. Доколкото разбирам, е зает да създава деца, копеленца, от Дижон до Фландрия, но така и не успява да направи дете на Мишел.
— Тя обаче не губи надежда, нали?
— Кой знае? Напоследък е толкова кисела, че естествено той се вихри някъде другаде. Такава е от три години, откакто убиха Жан Безстрашни. Не знам по каква причина тя се смята за виновна, сякаш собственият й брат го е убил. На лицето й непрестанно е изписано страдание, та нищо чудно, че Филип се държи като разгонен котарак. Кой ли може да му се сърди? Сама си е виновна.