— Хенри! — възкликна тя. — Това там е Хенри. Виж, Джон, виж! — Тя посочи фигурата, изпъната върху ковчега в дрехите на краля, на чиято глава бе короната. В ръцете си държеше и знаците на кралската власт — скиптър и кълбо.
Краката й се подгънаха и Джон я улови навреме, преди да се свлече на земята. Джон искрено се ядоса, че не беше я предупредил за това, което ще види. Това беше фигура, манекен, изработен от кожа, който отдалеч приличаше удивително на съпруга й, все едно се е върнал от света на мъртвите. Треперейки неконтролируемо, тя скри лице в дланите си, мъчейки се да забрави видяното. В желанието си да я успокои Джон обгърна раменете й с ръка.
Придружена от Джон, Катрин се включи в погребалния кортеж по-късно същия месец. Вече беше втората седмица от октомври след множество спирания за упокойни литургии в памет на починалия крал в черкви и катедрали по пътя, когато мрачната процесия стигна Кале и започна да чака подходящ плавателен съд, с който да прекоси Ламанша.
Именно в Кале Катрин получи вестта, която смътно очакваше от години. И въпреки това тя почти я повали. Пратеник от Париж донесе известието, че на двайсет и първи октомври баща й, крал Шарл Шести, най-сетне се е освободил от страданията. Светът напълно се срина за Катрин. Сестра й Мишел й беше отнета внезапно и макар да не се виждаха често и да не бяха много близки като деца, Катрин изпитваше дълбока тъга. Ето че и единствените двама мъже, които някога я бяха обичали, бяха мъртви. Нямаше нито съпруг, нито баща. Нищо.
Дори не можеше да разчита на присъствието поне на Джон Бедфърд, тъй като, научил за смъртта на френския крал, той трябваше да остане във Франция като представител на Англия и да заяви на французите с присъствието си, че без съмнение техен суверен от тук нататък ще е синът на Катрин крал Хенри Шести. Не биваше да очакват, че дофинът Шарл ще седне на трона на Франция.
Този октомври сякаш вредом цареше смърт. Красотата на есенните листа, които застилаха с жълтите си и червени краски земята, оставяйки голи скелетите на дърветата, беше още един знак на смъртта за Катрин. Сякаш светът се бе затворил за нея, а докато спеше, съзнанието й рисуваше единствено картини на болки и страдание. Конете и пищящите деца от детските й кошмари се върнаха.
Почти беше забравила причината, заради която очакваше тази част на годината, но Гиймот помнеше. Сутринта на двайсет и седми октомври тя влезе да събуди господарката си с малък букет есенни цветя. Късни маргарити, жълтурчета и няколко закъснели рози, които остави на нощното шкафче на Катрин.
— Честит рожден ден, Ваше Величество — поздрави тя.
— Рожден ден ли, Гиймот? — отвори очи Катрин. — Не мисля. — Тя примигна, за да прогони бликналите сълзи. — На двайсет и една ставам днес, а животът ми е свършен.
— Милейди — започна момичето след кратка пауза, — служа ви вече достатъчно дълго, за да знам, че мога да ви поправя понякога, без да се боя от наказание.
— Доста дръзко от твоя страна — вяло, но с обич се усмихна Катрин на камериерката.
— Простете ми, Ваше Величество — продължаваше Гиймот, — но си мисля, че лошите неща, които ни сполетяват, обикновено са до три на брой, а вие преживяхте три големи загуби само за три месеца. Вече не можете да бъдете три неща, които бяхте в миналото. Не можете да сте сестра на Мишел, жена на своя съпруг и дъщеря на баща си. Така че на рождения си ден трябва да мислите за това, че сте майка на своя син. Той е толкова малко бебе, а вече е крал, но няма как да е готов още дълги години. Докато това стане, ще има нужда от вашата помощ и грижа. Днес, на рождения ви ден, посоката на живота ви трябва да се промени,
Катрин усети, че за пореден път губи контрол, и долната й устна затрепери.
— Гиймот, скъпа моя Гиймот, понякога липсата на страхопочитание от твоя страна действа доста освежително.
И в този момент сълзите потекоха като река, истински потоп заля треперещото й тяло, отмивайки мъката и горчивината от изминалите месеци. В първия момент Гиймот понечи да я утеши, но после реши да я остави да се наплаче и да потъгува за загубите, които се наложи да преживее за толкова кратко време.
Докато седеше на палубата на "Тринити Ройъл" с поглед към хоризонта, Катрин си спомни думите на Гиймот. Белите скали по крайбрежието на Англия вече се мяркаха в далечината и тя си даваше сметка, че този път посрещането ще е съвършено различно от предишното. Погледът й спря на добре охраняваната катафалка, в която беше ковчегът с тялото на Хенри и грозната фигура на краля отгоре. Спомни си ентусиазма, с който само преди две години населението на Дувър ги беше посрещнало и мъжете, които нагазиха в ледената вода, за да изтеглят лодката, виковете и поздравленията.