— Тудур — отвърна Оуайн, произнасяйки името си като истински уелсец.
— Тий… Т… т… тюдъ? Я пак го кажи.
— Тюдор е добре — намеси се отново Маредид. — Това е името на дядо му. Дори ти ще можеш да го запомниш.
— Значи Оуен Тюдор? — Повдигайки вежди, Уил се обърна към Хари. — Не се помни лесно. Какво ще кажеш, Хари?
Онзи сви рамене.
— Не мисля, че ще е важно за историята — рече той. — Какво всъщност е едно име? Наречи една блудница "милейди" и тя пак ще си вдигне полата.
— Което правят и много благородни дами, уверявам те! — избухна в смях Уил и се плесна по бедрата. — Е, добре дошъл в "Уиндзор", Оуен Тюдор. Харесваш ли си новото име? Нека те кръстя със светена течност! — Той потопи пръсти в халбата си и пръсна няколко капки бира в лицето на Оуен.
* * *
Въпреки множеството, изпълнило абатстката църква в "Уестминстър", вътре беше много студено. Седнала до Жлклин между Хъмфри от Глостьр и Джон Бедфърд, Катрин трепереше от студ. Краката й бяха вкочанени и поглеждайки към редиците опечалени, видя, че Маргарет разтрива ръце, опитвайки се да ги стопли. До нея седеше Джеймс от Шотландия с Джоун, дъщерята на Маргарет, и най-малкия й син Едмънд Боуфърт. Зад тях бяха лордове, приятели на починалия крал, членове на антуража му и мъже, които се бяха сражавали рамо до рамо с него. Черквата беше претъпкана.
Ковчегът на Хенри, покрит с черно кадифе и обточен със златна драперия, бе закаран в самия неф от четири едри бойни коня с пълно снаряжение, водени от рицари в броня. Наредени един до друг пред издигнатия олтар, високите черни коне удряха копита и пръхтяха, неспокойни от непознатата обстановка, стряскани от блясъка на свещите. По дадена команда рицарите едновременно вдигнаха ръце и свалиха шлемовете си. Символично отстраниха оръжието и нагръдниците си, подавайки ги на оръженосците. Обърнаха се към конете, свалиха предпазните оглавници, след което една по една и частите на броните от широките им гърди, докато най-сетне кожата отдолу заблестя на светлината на свещите. Вече по-спокойни, конете притихнаха като животните в обора във Витлеем. Предстоеше финалната литургия и тялото на Хенри щеше да бъде погребано. Кралят воин беше церемониално освободен от въоръжението и бронята, с които си беше служил в този живот. Той вече нямаше нужда от всичко това. На небето няма войни.
* * *
Сър Уолтър Хънгърфърд щеше да пристигне всеки момент и на Оуен му беше поръчано да седне и да чака в библиотеката на замъка. Прозорците с прозрачни стъкла, които позволяваха на светлината да залива просторното помещение, много му харесваха. Удивяваше го и броят на книгите, които трябва да бяха към четиресет или повече. "Пътуването на Годфроа дьо Буйон" заедно с "Хроники от Йерусалим", както и всички текстове на папа Григорий и красиво подвързано копие на "Кентърбърийски разкази" от Джефри Чосър.
Щом вратата се отвори, Оуен скочи на крака и видя четирима мъже в черни дрехи, следвани от двама секретари. В този момент Оуен държеше "Роман за розата" и докато се оглеждаше неспокойно къде да остави тома, секретарите започнаха да нареждат пейки и столове. С гръб към масата, Оуен успя да остави книгата, но беше много смутен, че го спипаха с нея.
— Ти ли си човекът, който иска мястото на писар? — попита сър Уолтър Хънгърфърд.
— Да, милорд.
— Много съжалявам, младежо, но се боя, че няма да мога да говоря с теб днес. Имам среща с братята на покойния крал и негова светлост епископ Боуфърт. Ще трябва да дойдеш утре.
— По кое време ще ви е удобно, сър?
— Ами… Да речем, в десет.
— Разбира се, сър.
Оуен се беше отправил към вратата, когато Хъмфри от Глостър забеляза "Роман за розата" върху масата.
— Чакай! — обади се той. — Преглеждаше книгите на покойния крал, нали? Пипаше ли ги?
— Ъ… Да, милорд. Извинете ме — призна Оуен смутен. — Ръцете ми са чисти и бях много внимателен. Не съм ги повредил.
— Значи умееш да четеш — попита сър Уолтър спокойно.
— Да, сър, умея. Мога да чета и да пиша.
— Добре. Много добре. Ще говорим утре. Как ти беше името?
— Оуайн ам… Оуен Тюдор, сър Уолтър.
— Оуен Тюдор ли? Не си много сигурен май! Името уелско ли е?
— Да, сър. Английската версия на моето име. — Оуен отстъпваше бавно назад по посока на вратата. — Ще ме извините, ще бъда тук утре. Приятен ден, милорди. — Той напусна стаята колкото може по-бързо и един от секретарите затвори зад него.
Хъмфри от Глостър взе книгата, оставена от Оуен, и прочете заглавието.
— Дано уелският простак не е изцапал с мръсните си пръсти тази хубава книга.
— Не ми се вярва — рече Джон Бедфърд, който бързаше да започнат разговора. — Стори ми се съвсем приличен човек. И така, милорди, трябва да решим как най-добре да управляваме домакинството на нашия млад племенник, краля. Откъде искате да започнем, сър Уолтър?