Веждите на сър Уолтър скочиха към челото му.
— Сериозно? Колко интересно. Това точно няма да ти е нужно в английския двор. Не се занимаваме много с поезия напоследък, особено след смъртта на Чосър, мир на праха му. Но независимо от това мисля, че си подходящ за работата. Сега нека ти покажа този тефтер и да ти обясня какво искам да правиш.
Сър Уолтър беше търпелив учител. Показа му колоните с числа, как да бъдат подредени, така че да се вижда къде са излишните разходи.
— Могат да бъдат направени значителни спестявания, съгласен ли си?
— Сигурно сте прав, сър Уолтър. Ако мога да следя къде отиват повечето пари през следващите шест до осем седмици, ще съм в състояние да кажа кои разходи да се намалят. Чак тогава ще мога да дам предложение.
— Добре — рече сър Уолтър и затвори счетоводната книга. — Искам да започнеш следващия понеделник. Бъди на работното си място тук веднага след утринната молитва. Сенешалът на замъка е сър Уилям Гифърд, пред него ще се отчиташ за всичко. Включително точността.
— Разбира се, благодаря, сър.
Сър Уилям се приготви да си върви, но се сети още нещо.
— Кажи ми, какво те накара да напуснеш Уелс и да дойдеш да работиш в Лондон?
Оуен се поколеба какво да отговори. Нямаше смисъл да обяснява на сър Уолтър колко се е променило всичко след смъртта на бащата на Маредид, когото той боготвореше. Нито имаше смисъл да му казва за своя роднина, подлеца Гуилим ап Грифид, който си присвои фамилните земи на остров Енгълси. Имаше и едно момиче, Рианон, но тя беше сгодена за друг. Ето защо бе пожелал да се махне.
— Вероятно търся приключение — замислено подхвана младежът. — Искаше ми се да си опитам късмета като братовчед ми Маредид. По-голям е от мен. Поканиха го да служи при Негово Величество след амнистията.
— Амнистия ли? За какво става дума?
— Съжалявам, сър Уолтър. Мислех, че знаете. Той е Маредид ап Оуайн, син на Оуайн Глиндур. Ние сме старо, влиятелно семейство.
— Ето, значи, кои сте вие двамата! От коляното на Глендоувър, на измисления принц на Уелс. Знаех си, че във вас двамата има нещо.
— Това ще се отрази ли на назначението ми, сър Уолтър?
— Не виждам причина — сви рамене сър Уолтър след миг колебание. — Само че е трудно да бъде забравен бунтът и войната в Уелс. Глендоуър и хората му бяха упорит и коварен враг.
— Биеха се за свободата си, сър. Това е важно.
Сър Уолтър отново сви рамене, но този път някак по-енергично.
— Не всеки ще се съгласи с теб. Честно казано, бях изненадан, че кралят поде политика за стопляне на отношенията, особено след неприятностите, които уелсците създадоха не само на него, но и на баща му преди това. Глендоуър, така нареченият борец за свобода, не си направи труда дори да признае амнистията, която му беше предложена след потушаването на бунта.
Оуен кипеше вътрешно от факта, че сър Уолтър дори не се постара да произнесе правилно името Глиндур. Но работата му беше нужна и преглъщайки гордостта си, отговори любезно;
— Ние в семейството знаем, че по това време той вече беше мъртъв, сър Уолтър, но няма как да го докажем. Амнистия беше предложена втори път и Маредид я прие от името на баща си. Тогава го поканиха да се запише в гвардията на краля. И той се би с него в Нормандня.
— Ето че сега и ти се присъединяваш към службите на краля. Но този път на крал Хенри Шести. А горкото малко червейче ще се нуждае от всичката помощ, която можем да му дадем.
Оуен се усмихна. Доста необичайно му се стори едни монарх да бъде наречен по този начин. Той наистина беше осиротяло малко червейче. момченце, принудено да разчита на съвестта и искрените подбуди на онези, които се грижат за него.
— Ще направя всичко по силите си да му служа добре, сър Уолтър — заяви той. — Щом смятате, че произходът ми не е пречка да заема поста на секретар в двора.
— Не. Щом го желаеш. Братовчед ти вече доказа своята лоялност към рода Ланкастър, напълно вероятно е и ти да последваш примера му. Ето защо нямам намерение да променя решението си. Късмет, момчето ми.
Сър Уолтър се обърна и напусна стаята.
Глава 10
Англия, ноември 1422 г.
Джон Бедфърд се опитваше да открие Катрин. Никой не можа да му каже къде е и той почти се беше отказал, когато зърна Гиймот. Сети се, че познава дребната французойка с блестящите кафяви очи и интелигентен поглед.
— Ти не беше ли… Не беше ли ти от свитата на кралицата?
— Аз съм Гиймот, милорд. Личната камериерка на Нейно Величество.
— Да, наистина. Бъди така добра и ми кажи къде е тя. Искам да говоря с нея.
— Мисля, че е с графиня Жаклин. Последвайте ме, моля, ще попитам дали ще ви приеме.