— Да не намекваш, че не може да се вярва на стражата и бавачките?
— Не — поклати той глава. — Не става дума за това. Нека го кажа иначе — познавам достатъчно добре човешката природа и със сигурност знам, че ще се появят хора, които ще се опитат да получат власт над него. Той все още е много малък. Убеден съм, че един ден ще се научи на много неща, но ще минат години, преди да може да взима сам решения, а дори тогава ще има нужда от съвети и напътствия. Искам да съм сигурен, че от сега нататък си наясно с тези неща.
Катрин започна да проумява за какво става дума.
— Кой според теб би пожелал да му навреди? Като изключим брат ми, разбира се. Той няма да подгъне коляно пред едно бебе.
— Заплахата не идва само от дофина, мила моя, а по-скоро от по-близкото обкръжение. Мисля си за някой, който копнее за власт. А и нямам предвид, че ще иска физически да му навреди. Би трябвало да се страхуваме по-скоро от онези, които ще се стремят да му влияят, да го манипулират, да го карат да променя поведението си. Малък е и е много, много уязвим. Ти си най-важната му подкрепа и трябва да се стараеш да си колкото може по-близо до него.
— Това няма да е трудно, Джон. Той е мой син. И аз го обичам
— Естествено, а и само след няколко дни ще свикне с теб и отново ще те обича като преди.
— О, Mon Dieu! Толкова се надявам!
— Не се съмнявай. Ще трябва много да се постараеш. — Джон се усмихна. — Радвай се на компанията му. Играй с него, храни го, нека свикне с това, че отново си част от живота му. Не оставяй Елизабет Раймън или която и да е от бавачките да поеме водеща роля. Ти си майката на краля в края на краищата, ето защо ти си тази, която ще го придружи в Парламента и той трябва да се чувства спокоен с теб.
— В Парламента ли? — изненада се Катрин.
— Той е кралят.
— Но той ще навърши година след месец! Защо трябва да присъства в Парламента? Ами ако се разплаче?
— Да си плаче тогава — сви рамене Джон. — Колкото и малък да е, той е суверен. Присъствието му в Парламента е важно, за да одобрява, да ратифицира, да отхвърля… почти всичко. Много малко неща може да направи Парламентът без разрешението на краля. А в този случай, без присъствието му. Ето защо ще трябва да го водиш там от време на време. Направи така, че ти да си с него… а не някой друг.
Катрин клатеше глава в недоумение, но Джон продължи:
— Истината е, че членовете на Парламента ще решават каквото искат, но ще имат нужда от оправдание, че решението им е взето в присъствието и с одобрението на краля.
— Това е лудост! — все така тревожно възрази Катрин. — Той дори не може да говори още, какво остава да ратифицира или отхвърля каквото и да било. Дори главата му е още твърде малка, за да може да носи короната!
— Така е, нито ще може да носи кълбото и скиптъра — съгласи се с усмивка Джон. — Но са изработени миниатюрни копия на регалиите специално за тази цел.
* * *
Десет дни по-късно, настанена в странно превозно средство, Катрин се отправи към откриването на сесията на Парламента. Двуколката беше направена така, че да прилича на трон, боядисана беше в бяло и златно и я теглеха четири нагиздени коня — по два отстрани на ока, всеки воден от кралски рицар. Малкият Хенри седеше в скута на майка си, увит добре, с миниатюрна корона от филигранно злато — съвсем лека и подплатена с мека вълна. За нейно огромно облекчение, той вече беше свикнал с нея и се оглеждаше очарован от тълпите приветстващи ги хора, които се тълпяха по улиците. В пухкавата му ръчичка имаше миниатюрен скиптър от солидно злато, изработен до най-малкия детайл. Катрин държеше в дланта си малкото кълбо вместо него, все едно носеше топка в детската му стая. Заедно с Хенри тя пътуваше по улиците на Лондон към Парламента, придружена от членове на аристократичните родове от цяла Англия.
Същата вечер, преди да заспи, тя си спомни смътно смешния начин, по който потомците на най-благородните фамилии на Англия се тълпяха, за да поздравят малкия крал, покланяйки му се, след което правеха смешни физиономии като опитни бавачки. Дори канцлерът погледна с умиление на бърборенето и лигавенето на бебето крал, след което заяви, че Негово Величество е изразил мнението си по няколко въпроса, макар и на един друг език. Изказването му беше последвано от аплодисменти и придружени от бурен смях.
Катрин помнеше предупреждението на Джон Бедфърд за онези, които искат да повлияят на детето, за да постигнат собствените си цели. Кои ли бяха тези хора?
* * *