— Милейди — подхвана той, — много мъдро от ваша страна да доведете кралски готвач от Франция. Тези фурми са направо божествени.
— Радвам се, че ти харесват — усмихна се Катрин.
Тя подозираше, че шестнайсетгодишният младеж се беше почерпил и от каните с вино, но поне засега не се беше изложил. Беше във възрастта, когато младежите бързо се опияняват от алкохола, но са убедени, че изобщо не им личи.
— Не си взимай повече от фурмите, Едмънд — прошепна Катрин, — иначе ще трябва да отговаряш пред майка си!
— Нея я няма тук — прошепна той заговорнически, — а когато котката е далеч, мишките могат да играят на воля. Мишките ще могат да си хапват пикантни фурми колкото си искат!
— Добре, мишле — усмихна се Катрин. — Но да не кажеш, че не съм те предупредила.
Мишле? Нейното малко мишле? Едмънд се изчерви и усети как слабините му пламват. Помнеше, че в учебната стая при споменаването на думата "мишка" другите момчета се кискаха в шепи. Дали пък Катрин не намекваше нещо? Обърка се.
Маргарет, майката на Едмънд, беше поканена, естествено, но за нея присъствието й на тържество в ден като този бе направо немислимо. "Всичко ще завърши зле", беше предсказала тя.
Останалите бяха приели с радост и сега в детската стая беше вече твърде топло.
Жаклин се покачи върху една от пейките и плесна с ръце, за да привлече вниманието на гостите.
— Елате всички — провикна се тя. — Ще играем на криеница. Първо ще се крият големите. След като преброим до десет, децата ще ги търсят. После ще направим обратното.
— Къде ще се крием? — провикна се графиня Уестморланд. — Навсякъде ли?
— Не, не навсякъде. Криещите се ще трябва да си намерят скривалище тук в детската, в голямата зала или вътрешния павилион, но не стойте там твърде дълго, за да не замръзнете. А и не приближавайте кухнята, за да не безпокоите Антон! Чуете ли този звънец, трябва да се върнете. Ще означава, че някои деца не са открили възрастни. И така, възрастни, мислете къде ще се скриете! Ще броя от десет до едно и едва тогава, деца, започвате да търсите. Хайде, бройте с мен. Съсредоточете се!
Възрастните шумно се засуетиха, докато търсеха къде да се скрият. Катрин ги наблюдава известно време с усмивка, като придържаше Хенри на хълбока си.
— Десет… девет… осем.. Чакайте! — провикна се Жаклин. — Чакайте! Няма ли да играеш, Катрин?
— Не, трябва да остана с краля. Много е малък, за да се включи в играта.
— Ние ще поемем краля, госпожо — обади се Джоун Астли. — Защо не се позабавлявате? Ще го сложа в люлката, откъдето ще може да гледа какво става.
— Хайде, Катрин — окуражи я Жаклин. — Отивай да се криеш. Ще броя отново. Деца, готови ли сте? Десет… девет… осем, седем…
Катрин успя да се напъха в един тесен шкаф в далечния край на голямата зала, близо до подиума. В него слугите прибираха резервните покривки за кралската маса и имаше място само за един човек, и то слаб като нея. Тя приклекна в тъмното и се почувства някак глупаво. Сърцето й туптеше ускорено от вълнение да не бъде открита от хлапетата. Гласът на Жаклин вече обявяваше последните числа.
В този момент долови нечии стъпки, които определено не бяха детски. Жалко, тя беше открила първа това място. Вратата на шкафа се отвори и тя видя лицето на Едмънд Боуфърт, който с изненада срещна погледа на вдовстващата кралица на Англия сгъната на две вътре.
— Ваше Величество… Аз…
— Върви си, Едмънд, първа намерих това място! — Съдейки по това, че коленете му бяха пред очите й, беше ясно, че е твърде висок, за да се напъха в тесния шкаф.
— Но аз съм от тези, които търсят — възрази той. — И ви открих!
— Не е възможно, ти не си дете! А сега си върви и дай възможност на някое дете да ме намери.
— Няма достатъчно деца и затова съм в групата на тези, които търсят.
— Тогава ми помогни да изляза. Трябва да се върна в детската стая. Не искам да играя на тези глупави игри. Имам дете, за което да се грижа. — Но докато й помагаше, момчето залитна и се опита да я прегърне.
— Не съм дете, знаете го — промълви той с пламнало лице. — Не съм. Аз съм мъж. И ви намерих. И искам…
— Едмънд, ти си пиян! Как смееш! — Катрин го отблъсна и той спря внезапно, главата увисна на гърдите му. Имаше чувството, че са му зашлевили шамар. — Едмънд, отиде твърде далеч. Не смей да го правиш отново! — Тя беше смутена и изплашена, но държеше да напомни на младежа, застанал нещастен пред нея, че тя е кралица, пет години по-голяма от него жена, вдовица с дете и всички отговорности, които са на плещите й.
— Извинявам се — промърмори той. — Много се извинявам.
— Какво, по дяволите, става тук? — проехтя в залата строг глас и Катрин видя херцог Глостър да крачи забързано към тях, следван от брат си.