Оуен Тюдор и Гилбърт Уилкинс наблюдаваха представлението и аплодираха възторжено с останалите зрители, когато най-накрая соколарят сложи качулките на своите питомци. Младежите искрено се забавляваха. На импровизирана площадка на тревата под акомпанимента на гайда и барабан вече се въртяха двойки танцуващи млади хора. Оуен съжаляваше, че е оставил крута си в спалното помещение, иначе щеше да свири с музикантите, но с радост аплодира танцьорите, преди двамата с Гилбърт да се присъединят към тълпата, наобиколила шатрата на пантомимата.
— Фу — пренебрежително махна с ръка Оуен още отдалеч. — Англичаните нищо не знаят за драконите!
— Този тук ми изглежда доста яростен, поне от това, което виждам — отбеляза Гилбърт. — Като изключим обувките. Не знаех, че носят обувки, а ти?
Оуен не го слушаше.
— Ще напиша текст за пантомима за уелски дракон — размишляваше той на глас. — За това как червеният дракон на Уелс побеждава белия на саксонците и за старото пророчество, че той още спи под Динас Емрис в очакване на призива да избие англичаните. А когато този призив се чуе и битката е спечелена, уелсец ще седне на трона на Англия.
— Как ли пък не — презрително подхвърли Гилбърт. — По-скоро на прасетата ще им поникнат криле, приятелю! Чувал съм, че уелсците обичат юмручния бой!
— Не и ако не са предизвикани. Ние сме много миролюбиви. Предпочитаме да пишем поезия, вместо да се бием.
— Защо тогава го правите?
— Вече ти казах, просто реагираме на чуждо нападение.
— Имаш предвид нас, англичаните, нали?
— Не, не точно теб. Ти си кротка душа. Говоря за алчните английски земевладелци, които никога не се задоволяват с онова, което имат, и все гледат към нашите земи. Те много често и лъжат. Налага се да се браним.
— Защо пък ще лъжат?
— Моля? Да не мислиш, че англичаните не лъжат? — не вярваше на ушите си Оуен. — Питай братовчед ми Маредид за съседа на неговия баща, лъжливото копеле барон Реджиналд Грей! Няма по-голям лъжец от него. Поискали от него да предаде послание от краля с молба бащата на Маредид да се присъедини с войската си към армията на краля в Шотландия. Говоря за Хенри Четвърти, разбира се, който бил тогава на трона…
— Но бащата на Маредид беше уелсец — прекъсна го Гилбърт. — Щеше ли да се бие на страната на английски крал?
— Оуайн Глиндур ли? Да, разбира се, щом каузата е справедлива. Той беше много справедлив човек, беше учил право в Лондон. Ала Грей скрил съобщението, така че не стигнало до Оуайн. И Глиндур бил обвинен в държавна измяна. Ето така злобата на един англичанин предизвика негодувание и то доведе до въстанието: направо избухна като цирей.
— Негодувание ли, но защо? — продължаваше да недоумява Гилбърт.
— Защото англичаните векове наред са ни нападали, опитвали са се да ни подчинят, обиждали са ни, прокарвали са закони, за да отнемат правата ни, които така и не сме си върнали.
Гилбърт чоплеше замислено зъбите си с една клечка. Оуен беше добър приятел, но малко нещо объркан. Уелсец на английския трон? Уелсец? Никога! Не беше се замислял много за отношенията между Англия и Уелс, преди да срещне този пламенен уелсец, който очевидно бе много пристрастен. Чувал беше, че шотландците също са доста особени. Щастлив беше, че е англичанин и не се налага да доказва каквото и да било, с изключение на превъзходството на своята нация над французите, разбира се.
Пиесата свърши и уловени за ръце, актьорите излязоха пред своята палатка широко усмихнати и се поклониха на ръкопляскащата тълпа. Свети Георги победоносно стъпи на врата на дракона, а отдолу се подаваха чифт зелени обувки. Актьорите се поклониха ниско на младия крал, на кралицата и на останалите членове на кралското семейство.
Докато ръкопляскаше в края на представлението, на Катрин й хрумна мисъл, която я накара да се разсмее весело. Кралица Изабо сигурно с удоволствие би взела дракон за домашен любимец. Беше чула, че напоследък майка й е добавила леопард и маймуна към своята колекция от екзотични животни, в която вече имаше кучета, котки и птици. Катрин си представи как Изабо води на каишка голям вълнен дракон в градините на "Сен Пол". Няма да има нужда свети Георги да я пази от звяра, който със сигурност не би дръзнал да изяде точно нея.
Стана от мястото си, подаде малкия Хенри на Джоун Астли, за да го носи, усмихна се на актьорите и вдигна ръка в знак на одобрение за представлението им. Сетне се отправи към замъка, следвана от придворните си дами. Оуен и Гилбърг се отдръпнаха с дълбок поклон, за да им направят път.