— Тъй като ще е кралица на Шотландия, трябва да има най-доброто, което парите могат да осигурят — продължи Маргарет ентусиазирано. — Чичо й Хенри Боуфърт ще плати разноските. При това с радост.
— Той може да си го позволи и мисля, че харесва и двамата.
— Помолих го да води службата — каза Маргарет. — Надявам се да ни удостоите с честта да присъствате.
— С най-голямо удоволствие. В крайна сметка, изиграх известна роля за тяхното събиране.
— И двамата са ви много благодарни, скъпа — усмихна се Маргарет. — Цялото семейство е във възторг, че успяхте да помогнете.
— Повярвайте ми, милейди, беше удоволствие за мен. Истинско удоволствие — повтори Катрин, спомняйки си вечерта на коронацията, и се опита да скрие тъжната си усмивка.
Към края на октомври графът на Уорик поиска аудиенция. Кралицата харесваше Ричард Бийчъм; съпругата му Елизабет бе починала много скоро след като тя самата овдовя и тя винаги бе вярвала, че съчувствието и съболезнованията му са напълно искрени. Днес лицето му грееше в усмивка, докато се навеждаше над ръката й.
— Ваше Величество — поздрави той, — исках да сте сред първите, които ще узнаят за голямото ми щастие. Ще се женя отново!
— Така ли? Чудесно, милорд! — Наистина се изненада, защото до нея не беше стигнала дворцовата клюка за решителната вдовица, втурнала се да преследва добродушния граф след края на периода му на траур. — И коя е щастливката, която ще стане новата графиня Уорик?
— Лейди Изабела, вдовицата на моя братовчед, графа на Устър. Чудесна, много приятна жена. За мен е изключителна чест, че се съгласи да стане моя съпруга.
— Не се съмнявам, че тя високо цени тази възможност.
— Не сме първа младост, както се досещате — отбеляза графът, който съвсем наскоро бе прехвърлил четиресет. — Но на нашата възраст другарството е също толкова важно, колкото и останалите чувства, които изпитваме един към друг. Не е без значение и обединяването на земите и имотите ни.
— Разбира се — кимна Катрин. — Добра зестра ли има?
— Имоти, госпожо — делово съобщи графът. — Значително количество земи в Западна Англия, както и графство Гламорган, което е много голяма територия.
— Така ли, къде се намира?
— В Уелс, милейди, в южните му райони, по крайбрежието.
— А дали е близо до Монмът, родното място на покойния ми съпруг?
— Не е далеч. Съвсем наблизо всъщност. На не повече от четири-пет дни езда от замъка "Монмът". Нали не забравяте, че вие също притежавате имоти в Уелс? Това е част от вашето наследство. — Графът, който участваше в Съвета, беше много наясно с имотното състояние на кралицата. — Освен наследените по вдовство притежавате земи и имения в Енгълси и Флинтшър, както и в Лестър и Неърсбъроу.
— За Лестър знам, но останалите? В Уелс ли се намират?
— Не и Неърсбъроу, госпожо. Той е в Йоркшър, недалеч от Йорк, което вече знаете. Флинтшър е в Северен Уелс, на границата с Англия, а Енгълси е голям остров край северния бряг на Уелс.
— Надявам се, ще простите невежеството на една французойка, милорд. Все още не познавам страната.
— Разбира се, милейди. Трябва да попътувате, за да видите тези места и да се запознаете с тях. В края на краищата, те са ваши и снабдени с прислуга, а и в пълна готовност да ви посрещнат.
— Чудесно. Ще го направя. Може би следващата пролет, щом времето позволи.
* * *
Джоун Астли обличаше Негово Величество за сесията на Парламента. Момченцето произнасяше вече няколко думи, макар че за голямо разочарование на Катрин първата, която каза беше "Джоуни". В момента кралят с пълен глас викаше:
— Не, не, не!
В това време Джоун се опитваше да закопчае аленочервеното му кадифено палтенце. Най-накрая успя и насочи вниманието си към малката шапка, върху чиято периферия бе закрепена миниатюрна корона.
— Кое е малко кралче на Джоуни? — прошепна тя в ухото му, прегръщайки го, без да смачка алената кадифена дреха.
— Готов ли е Негово Величество, Джоун? — попита Катрин, която тъкмо влизаше в стаята, следвана от граф Уорик.
— Да, милейди, но като че ли не харесва много дрехите си.
— Нищо чудно — рече Катрин. — И аз не ги харесвам. — Тя нямаше представа на кого беше хрумнала идеята да обличат детето като голяма кукла. Подозираше намесата на Елизабет Раймън, която вероятно следваше инструкциите на Хъмфри. Но по-добре беше да не повдига въпроса.
— Мисля, че Негово Величество изглежда много добре — отбеляза граф Уорик и доближи лицето си до това на детето, издавайки един от онези глупави звуци, с които възрастните обикновено се опитват да привлекат вниманието на бебетата. — А и ще прилича на истински крал с кълбото и скиптъра, нали, сир? — И той подаде миниатюрния златен скиптър на Хенри, който го грабна от ръката му. Погледна го за миг и се опита да го пъхне в устата си.