Сега обаче проблемът беше от съвсем друго естество. Ричърд Хинтън, който отговаряше за гардероба на кралицата и беше сред най-доверените служители в двореца, прогресивно ослепяваше през последните няколко години и съвсем наскоро бе съобщил, че няма да може да изпълнява повече задълженията си. Кралицата бе поискала да й достави висококачествена коприна в любимия й светлозелен цвят за предстоящата сватба на племенница й Джоун с Джеймс от Шотландия. Хинтън я беше разгневил с покупката на ниско качество коприна, при това светлосиня. Човекът, който винаги се бе гордял с добрата си служба, сега беше силно разстроен от инцидента. Не беше успял да прецени лошото качество на плата, нито разликата между двата цвята.
— Той ми ли очите си с бира? — попита сър Уолтър загрижено. — Казват, че се отразява добре.
— Да, разбира се. Съпругата му успя да го убеди да плакне очите си и с кръв на прилепи, но пък тя трудно се намира, а и нямаше кой знае какъв резултат.
— Значи ще трябва да търсиш нов секретар за гардероба. Имаш ли някого предвид?
— Не, тъкмо за това поисках да поговорим.
— Дали да не се посъветваме с Нейно Величество? — предложи сър Уолтър. — Ще поискам аудиенция при нея.
Двамата се явиха на срещата с кралицата следобеда на следващия ден. Секретарят за гардероба на кралицата беше позиция за старши служител и от изключителна важност, защото който и да бъде назначен, задълженията му налагаха да се среща много често с нея. Ето защо тя на всяка цена трябваше да одобри избора. Трябваше не само да му се има доверие за покупката на тъкани, кожи и допълнителни аксесоари, но и да отговаря за безопасността и състоянието на нейните бижута и скъпоценности, да надзирава работата на шивачките й, прислужничките, които перяха дрехите и личните вещи. Постът бе натоварен с изключителни отговорности.
— Сър Уилям — обърна се Катрин сърдечно към сенешала, докато той се навеждаше над протегнатата й ръка. — От доста време не съм ви виждала. Да не би да имаме нов проблем в домакинството?
— Боя се, че да, милейди. Тук сме, за да поговорим с вас за секретаря за гардероба.
— Мастър Хинтън ли? Много съм разочарована от него. Смятах да говоря с вас по въпроса.
— Оказва се, че той е започнал бързо да губи зрението си и не може да се направи нищо, за да се забави процесът. Това е и причината… — Сър Уилям не успя да довърши, защото Катрин го прекъсна.
— Ослепява ли? Нищо не ми каза. Горкият човек. Опитал ли е кръв от прилеп?
— Така знам, милейди. Изглежда е пробвал всички възможни лекарства, но без резултат.
— Сигурно затова се държи така необичайно напоследък. Не биваше да го съдя толкова прибързано. Не е виновен, че зрението му отслабва.
Тя се изправи и отиде до прозореца, мъчейки се да прецени колко сериозен е проблемът.
— Щом се налага да напусне службата си поради слепота, сър Уолтър, не може ли да му се отпусне малка пенсия? Ако е трудно да се намерят средства, нека сумата бъде отделена от тази за моята прислуга.
— Много любезно от ваша страна, милеиди. Да, сигурен съм, че това може да се уреди. На служба в кралското семейство е от толкова много години и не бива да го оставяме в крайна нужда. Но междувременно спешно трябва да намерим негов заместник.
— Имате ли някого предвид?
— За съжаление не мога да се сетя в момента, а позицията е много деликатна.
— Така е. Трябва да е някой, на когото мога да имам пълно доверие.
И тримата потънаха в размисъл, сър Уолтър и сър Уилям се мъчеха да намерят решение на проблема, а кралицата — да успокои ритъма на развълнуваното си сърце. Когато усети, че може да се владее напълно, заговори.
— Двамата секретари, които изготвиха информацията за моите имоти, ми се видяха много добросъвестни, сър Уолтър — рече тя колкото се може по-небрежно.
— Така е, Гилбърт Уилкинс е добър работник — съгласи се сър Уолтър. — Малко е млад за тази задача. Трябва да е някой с повече авторитет.
— По-млад ли е от мастър Тюдор?
— Не, госпожо, Тюдор е по-младият от двамата. Не мисля, че той е особено подходящ. — В този момент човекът си спомни изражението на лицето на кралицата, когато разбра, че той работи върху нейните имоти. — Но ако Ваше Величество има някакви предпочитания, може да се съобразим с тях.
— Тюдор ли?! — възкликна сър Уилям Гифърд. — Не става дума за Оуен Тюдор, нали? Именно той бе секретарят, който разкри, че готвачът е мамен от търговеца на подправки. Много умно подходи тогава.