Гиймот, която беше негов неоценим помощник, неслучайно го предупреди, че пътуването винаги е сериозно изпитание за хората, обслужващи кралицата. Никога не бе сигурно дали ще има достатъчно място за къпане и фризури, да не говорим за прането и текущите поправки на дрехи. Поне сега се прибираха у дома, където имаше място за всичко.
— Обичам всяко нещо да е на мястото си! — въздъхна Гиймот с ръце на кръста, докато оглеждаше познатите места в "Уиндзор". Вещите бяха извадени и оставаше само да се реши какво ще облече кралицата на сватбата на своята племенница.
— Такова нещастие с тази синя коприна — промърмори Гиймот. — Напълно неподходящ нюанс.
— Какъв нюанс на синьото предпочита Нейно Величество? — попита Оуен и вдигна поглед от счетоводната книга.
— Тя изобщо не харесва синия цвят, нищо че в очите й има малко синьо. Понякога изглеждат по-скоро сиви, отколкото сини, може и това да е причината. Така или иначе, съмнявам се, че ще успеем навреме да набавим това, което тя иска, за да има какво да облече на сватбата.
Оуен се изправи и попита:
— Имаш ли мостра на цвета, който Нейно Величество харесва? Някое малко парченце. Ще видя дали мога да направя нещо.
Рано сутринта на следващия ден, с малко късче бледозелен плат в джоба, Оуен трепереше на стъпалата на "Уиндзор" на брега на реката. Беше много студено, поне пътуването щеше да е кратко с лодка. Беше поръчал на един лодкар да го превози.
Оуен стигна до Лондонския мост откъм Садърк, където търговията в малките магазинчета от двете страни вече кипеше. Сбърчи нос от отвратителната миризма на гниещи треви, помия и мъртви животни в реката. Огледа се и се насочи към поредицата магазини между каменната порта и подвижния мост от западната страна. Беше забелязал табела с нарисувана на нея ръка в ръкавица. На дървена маса пред магазина помощник нареждаше мостри от стоката на собственика в различни цветове, модели и размери.
— Родри Вихън! Sut wyt ti, 'ngwas i? (здравей, момче — уелски) — поздрави Оуен, доволен, че така бързо намери приятеля, когото търсеше. Тупна го дружески по гърба.
— Оуайн ап Маредид! Как си, по дяволите? — възкликна Роди, щом се обърна.
— Няма го вече Оуайн ап Маредид, приятелю. Сега съм мастър Оуен Тюдор, да знаеш. Изискан господин на служба в английския двор при Нейно Величество кралицата. Секретарят за гардероба.
— Нее! Охоо! Така, значи, се намести тук. Смени си името, а? Аз пък мога да съм мастър Родерик Вихън тогава.
— Можеш, разбира се, но за мен ще си останеш Родри Викън. Как си?
— Щастлив като прасе в… Шрусбъри! — заяви Родри широко ухилен. — Да знаеш, най-умното, което направих, беше да напусна Шрусбъри. Тук в Лондон печеля по два паунда повече. А и момичетата са по-хубави!
— И два пъти по-дашни, кълна се!
— Така е, два пъти по-дашни! — съгласи се ухиленият Роди. — А ти имаш ли си вече момиче?
— Не! Нямах този късмет — доста припряно отвърна Оуен, тъй като образът на млада жена със сиво-сини очи и сплетена руса коса изникна в съзнанието му. — Родри, тук съм по работа със задача за Нейно Величество кралицата.
— Какви ръкавици точно иска Нейно Величество?
— Ще бъда честен с теб. Не идвам за ръкавици. Но… ако ти и господарят ти можете да почакате, докато тя дойде в двореца "Уестминстър", ще я попитам дали не иска да види вашите. Смятай, че съм ти хвърлил ръкавицата. — Оуен се разсмя весело на шегата си, която Роди така и не разбра.
— Наистина ли? Чакай да кажа на господаря. Дано ми даде по-висока заплата, ако му кажа, че кралицата може да ни стане клиент.
Оуен сложи ръка върху ръкава на приятеля си, за да го спре.
— Искам да ми направиш една услуга преди това.
— Каквото кажеш, Оуайн. Говори.
— Искам информация. Кой продава най-добрата коприна в града в момента? И на най-добра цена, естествено.
— Не знам — погледна объркано Родри. — Не разбирам много от коприна, но ей сега ще разбера. Чакай тук. — Той изчезна във вътрешността на магазина и минута по-късно се върна с възрастен мъж, който раболепно потриваше ръце. — Оуайн, това е господарят ми Томас де Глостър. Той е майстор ръкавичар, но семейството му търгува от години с платове. Мисли, че може да ти помогне.