Заслушан в гласовете в съседното помещение, Оуен се извърна, за да не видят двете ухилени до ушите шивачки колко е щастлив.
— Да — прошепна той и стисна пестници. — О, да!
* * *
Когато Катрин влезе в църквата, където щеше да се състои сватбата между крал Джеймс от Шотландия и Джоун Боуфърт, мнозина извърнаха глави да я огледат. Майката на младоженката вдигна изненадано поглед от броеницата, чиито мъниста нервно местеше, а веждите на херцогиня Жаклин отскочиха почти до ръба на косата й. Херцог Хъмфри не свали очи от нея доста по-дълго, отколкото приличието позволяваше. Катрин приближи високия олтар и наклонила леко глава, изрече безмълвно кратка молитва и се прекръсти. Скоро след това вниманието на всички се насочи към страничния вход на черквата, откъдето влезе младоженката — бледа и неспокойна, хванала под ръка брат си Едмънд.
Церемонията водеше епископ Хенри Боуфърт, чието лице грееше от гордостта на по-възрастния роднина, докато траеха обетите на двойката. Сватбеното пиршество естествено се състоя в голямата зала на Уинчестър, лондонския дом на епископа в Садърк, но един от многото подаръци на Катрин за младоженците бе пиршеството няколко дни по-късно, този път от името на краля в двореца "Уестминстър". Кралският готвач Антон използва възможността и се разгърна максимално до степен на екстравагантност. Седемдесетте поканени гости се наслаждаваха на телешко, овнешко, петли, водни птици, пилета, глиганска глава, поднесени в най-красив вид, и всичко това, придружено от най-качествените вина на Франция. Певци и жонгльори свириха и танцуваха, шутове един след друг ги забавляваха с пикантни истории за невинни младоженки и неопитни младоженци.
Кралското семейство, настанено на подиума за официалните лица, се бе нахранило спокойно, когато започна местенето на пейките и масите в центъра на залата край стените, за да се отвори място за танци. Уловени за ръка, кралят и кралицата на Шотландия излязоха на дансинга, щом музикантите засвириха първите ноти на павана (Старинен испански танц), онзи прост танц, в който можеше да се включи всеки от присъстващите.
Катрин използва момента, за да отиде в детската стая, където кралят спеше следобедния си сън. Усмихна й се сънливо, докато тя целуваше пухкавата му коса. Изчака Джоун Астли да го нахрани и да го облече отново в костюма от алено кадифе и да сложи на главата му шапката с короната. Бавачката го изнесе на ръце от стаята и го носи по дългия коридор, но пред вратата на залата го пусна на земята. Катрин го улови за ръка и двамата влязоха вътре. Момченцето стъпваше уверено, но не изпускаше ръката на майка си.
Дансингът беше претъпкан с танцуващи, но откъм мястото на музикантите се чу фанфарен зов, който накара всички да спрат. Малкият крал влезе в залата с майка си и всички заръкопляскаха възторжено, отдръпвайки се пред майка и син. Младоженката направи дълбок реверанс пред Хенри, младоженецът се поклони и много скоро всички присъстващи последваха примера им.
Катрин заведе Хенри до центъра на подиума за официалните гости, където бе поставен специален висок стол. Приличаше на трон, но в името на сигурността на детето пред него имаше малка преграда. Идеята беше кралят, макар и ненавършил още тригодишна възраст, да се извисява малко над гостите. Катрин не беше достатъчно висока, за да го вдигне, ето защо прие граф Уорик да я замести и да вдигне краля на стола, докато тя тревожно наблюдаваше дали ритащото и съпротивляващо се дете няма да ритне неволно човека и да му причини нова синина.
Някои от заемащите по-отговорни длъжности в двореца служители, включително Оуен и Гилбърт, бяха поканени да се включат в танците. Оуен се вгледа в огромната демонстрация на богатство в залата. Крале, кралици, принцеси, принцове, херцози и херцогини, всички до един се бяха постарали да направят впечатление на останалите с бижутата и дрехите си. Сега, когато късият февруарски ден беше към края си и се наложи да внесат свещи, навсякъде заискриха проблясъци — пламъците им се отразяваха в скъпоценните камъни, в платовете и дори във виното. Оуен взе чаша с питие от една от дървените маси наблизо и я подаде на Гилбърт.
— Пийни си, приятелю, и вдигни тост — опита се той да надвика музиката. — Наслади се на гледката, рядко ще имаш възможност да видиш такова нещо.
— Впечатляващо е, нали? — съгласи се Гилбърт. — Всичките тези скъпоценности. Тези красиви дрехи. И да ти призная, твоите обувки също са много интересни.
— Защо очите ти винаги са в обувките на хората?
— Ами в тази стая не виждам по-дълги и по-остри от твоите. Как успяваш да направиш така, че да не те настъпват?