— Уелс — гласеше категоричният й отговор, когато я попита малко по-късно.
— Уелс ли?
Мармадюк де Къркъби прикри с ръка усмивката си, когато видя изражението на своя стар приятел. Изглеждаше стъписан.
— Да, в Уелс, милорд. Притежавам там две имения от вдовишкото ми наследство — едното е на остров Енгълси, а другото с в област, която наричат Флинтшър.
— Да, разбира се, знам за тях. Но никой никога не е ходил там. Та те са в Северен Уелс.
— Още една причина да отида — отбеляза Катрин. Тя изгледа чичото на своя починал съпруг, сетне премести поглед към двамата му приятели, седнали един до друг — ректора на "Сейнт Андрю до Дрешника" и епископа на Лондон. Искрено се радваше да се запознае с тях и най-вече на спонтанното му решение да ги доведе. Хенри Боуфърт открай време се държеше мило с нея. Уловил погледа й, той я погледна дяволито.
— Защо си решила да предприемеш това пътуване тъкмо сега, мила моя? — попита спокойно.
— Ами… Няма особена причина. А и летните месеци са добро време за пътуване. Ще се прибера, преди да е настъпила зимата, със сигурност ще си бъда тук за Коледа.
— А защо не избра някое от другите имения, които са по-близо? Ще бъдеш много далеч от сина си. — Той очевидно опипваше почвата, за да разбере защо предприема толкова дълго пътуване без конкретна необходимост. Чувстваше, че нещо не е наред. Със сигурност имаше някакво обяснение за това внезапно решение, което му се струваше дори малко безразсъдно. — А сега, кажи ми, скъпа, истинската причина.
Изненадващо за всички Катрин избухна в сълзи. Покри лицето си с длани, ридания разтърсиха тялото й. Плачеше от страх пред неизвестността и пред изненадите, които очакваха и нея, и нероденото й дете. Плачеше и заради кошмарите, които често я спохождаха — викове на мъже и тропот на бързи коне, които отвеждат Оуен от "Нюгейт" към Тайбърн ("Нюгейт" е затвор, действал до 1902 г.; Тайбърн село, известно с т.нар. Бесилка на позора), където ще трябва да плати цената на любовта си към нея. Твърде дълго бе сдържала сълзите си и сега те потекоха като порой.
В първия момент никой от духовниците не знаеше какво да прави. Те се спогледаха безпомощно, разменяйки въпросителни погледи над сведената глава на Катрин. Епископ Боуфърт протегна ръка и докосна нейната с очевидното желание да я успокои, но тя се дръпна като опарена.
— Катрин, какво има? Кажи ми, моля те. Сигурен съм, че бих могъл да направя нещо, за да ти помогна.
— Не, не можеш — изхълца Катрин. — Наистина не можеш.
В този момент някой почука леко на вратата и Гиймот подаде глава.
— Простете, милорд, Ваше Преосвещенство, но ми се стори, че чух плач, и се питам дали не бих могла…
Преди да е довършила мисълта си. Хенри Боуфърт стигна до нея с три крачки, стисна ръката й и посочи Катрин.
— Защо господарката ти е така разстроена? — разтърси той младата жена. — Знаеш ли нещо?
Гиймот местеше поглед тук към единия, тук към другия като изплашено животно. Не знаеше какво да отговори.
Катрин вече бършеше лицето си.
— Гиймот, всичко е наред. Не се тревожи. Трябва да говоря с чичо ми насаме. Бъди така добра и заведи ректора и епископа в библиотеката и им поднеси нещо освежително. Може би ще опитат по чаша "Сен Пурсен"…
— Чудесна идея, стига да не е проблем — зарадва се ректорът.
—Изобщо не е проблем — усмихна се Катрин вяло. — А и мисля, че има останали още няколко медени кексчета.
Мармадюк де Къркъби и Уилям Грей последваха Гиймот навън от стаята.
— И така, скъпа моя — обърна се загрижено Хенри Боуфърт към кралицата, — кажи ми какво те тревожи.
Катрин си пое дълбоко дъх. Споделеше ли с него за бебето, всичко щеше да излезе наяве. Можеше ли да му се довери? Щеше ли да запази тайната? Нямаше как да знае, но интуицията й подсказваше, че той няма да я предаде.
— Ще имам дете, милорд — промълви тя.
Настъпи дълга пауза, за да може той да осмисли чутото. През отворения прозорец долиташе шумът на реката — вълните се удряха леко в борда на минаваща лодка, откъм тръстиките се чуваше и гласът на водна кокошка. Хенри Боуфърт продължаваше да мълчи. Най-сетне заговори, но гласът му едва се чуваше:
— Бременна си, така ли?
Тя кимна мълчаливо.
— Но… Мъжът ти… кралят е мъртъв. Така че… Кой… — не довърши той.
— Има ли значение? — погледна го тя умолително.
— Да, има. И то голямо. От двора ли е?