— Моля те, почакай малко — прекъснах я аз. Говореше толкова бързо, че думите й се препъваха една в друга. — Ако момчето на Болърд се е появило, кажи ми какво стана с трупа.
— Трупа ли? А, имаш предвид…
— Да, трупа на Джъстин Болърд.
— Хортън, това е най-странното в цялата работа. Трупът изчезна.
— Какво означава това „изчезна“? — Мислех, че знам отговора. Просто исках да съм сигурен.
— Ами, открили го в самия край на гората на запад от селото и оставили двама — единият от тях бил Том Уилямс, не знам кой бил другият — да го пазят, докато дойде шерифът. За момент двамата се обърнали настрани и когато погледнали отново, трупът го нямало. Невъзможно било някой да го е откраднал. Просто изчезнал. В цялото село цари суматоха и паника…
— А ти? — попитах. — Взе ли плика?
— Да, взех го. И току-що се бях прибрала вкъщи, когато разбрах, че трупът е изчезнал.
— Значи сега всичко е наред, така ли?
— Да, разбира се — отговори тя. — Вече можеш да се върнеш.
— Кажи ми честно, Кети, погледна ли какво има в онзи плик?
Тя понечи да отговори, но се поколеба.
— Слушай, Кети, важно е. Видя ли го?
— Просто хвърлих едно око и…
— По дяволите — извиках, — престани да го увърташ! Кажи ми, ако си го прочела.
— Добре, прочетох го — избухна тя. — Мисля, че човекът, който го е написал…
— Не мисли за този, който го е написал. Колко прочете от материала? Целия ли?
— Само първите няколко страници. Дотам, откъдето започват бележките. Хортън, да не искаш да ми кажеш, че в това има нещо вярно? Ама че глупав въпрос! Естествено, че не може да има. Не разбирам нищо от тази теория на еволюцията, но мога да изтъкна куп слаби места в нея.
— Не си губи времето да й търсиш слабите места — посъветвах я аз. — Какво все пак те накара да го прочетеш?
— Предполагам, че го направих, най-вече защото ти ми забрани. След като ми каза да не го чета, не можех да не го сторя. Твоя е вината, че го прочетох. И какво лошо има в това?
Всичко, което говореше, беше вярно, разбира се, макар тогава да не го бях мислил. Предупредих я, защото не исках да се замесва по-надълбоко, и направих единственото нещо, което със сигурност щеше да я накара да се намеси, че дори да затъне до уши в цялата работа. А най-лошото в случая бе, че изобщо нямаше нужда да се замесва Кети, че нямаше никаква причина да я моля да вземе онзи плик. Трупът на Джъстин Болърд бе изчезнал и с неговото изчезване вече не бях заподозрян в убийство. Но ако нещата не се бяха развили така, казах си, като се опитвах да оправдая поведението си при дадените обстоятелства, шерифът щеше да претърси стаята ми в мотела, щеше да намери плика и тогава щях да я закъсам здравата.
— Единственото, което е лошо в случая — казах й, — е, че сега може да си имаш неприятности. Ще…
— Хортън Смит — кресна тя, — не ме заплашвай!
— Не те заплашвам — отвърнах. — Просто съжалявам. Изобщо не трябваше да те карам…
— За какво съжаляваш? — попита тя.
— Кети, изслушай ме и недей да спориш — помолих я аз. — След колко време най-рано можеш да тръгнеш? Ти имаше намерение да пътуваш с кола до Пенсилвания. Готова ли си вече?
— Да, готова съм — отговори тя. — Подредила съм си багажа. Но какво общо има това с цялата работа?
— Кети…
Започнах, обаче се спрях. Можех да я изплаша, а не исках това. Но не виждах по-лек начин, по който да й го кажа.
— Кети — подех отново, — човекът, написал материала, който си намерила в плика, бе убит. Човекът, който ми го изпрати, също е бил убит само преди няколко часа…
Тя изплашено възкликна:
— И мислиш, че мен също…
— Не ставай глупава — троснах се. — Искам да кажа, че всеки, прочел това в плика, е в опасност.
— А ти? Каква беше тази история с Джъстин…
— Предполагам, че също е свързана с ръкописа — рекох.
— Какво трябва да направя? — попита тя. Не беше особено изплашена, по-скоро разсъждаваше съвсем практично и може би донякъде не ми вярваше напълно.
— Качи се на колата и ела да ме вземеш. Вземи със себе си плика, така че да не попадне в чужди ръце.
— Да те взема ли? А после какво?
— После ще отидем във Вашингтон. Трябва да се срещнем с някои хора.
— Какви хора?
— Ами например такива от ФБР — отговорих.
— Но ти можеш просто да им се обадиш по телефона…
— Не и в този случай — изкрещях ядосано. — Не и за нещо като това. Най-напред те не биха повярвали на телефонно обаждане. Непрекъснато ги безпокоят за всевъзможни щуротии.
— Смяташ ли, че ще успееш да ги убедиш?