Вълците се появяваха отново, разхождайки се из мозъка ми по същия невъзмутим начин, по който се бяха движили по улицата на Уудман. Приближаваха се към мен, докато аз се притисках с гръб към сградата и макар да поглеждах за Кети и да я чаках, тя все не идваше. Те се нахвърлиха върху мен и аз започнах да отбивам атаките им, като осъзнавах, че в крайна сметка няма да се справя с всичките. Съдията бе кацнал върху скобата, която прикрепваше скърцащата табела, и крещеше с пискливия си глас, че ми свири фал. Ръцете и краката ми натежаха и станаха неподвижни, цялото тяло ме болеше и се потях от отчаяното усилие да се отърся от вцепенението. Ударите, които нанасях с бухалката, изглежда бяха слаби, въпреки че влагах в тях всичката си сила, и твевожно се питах, защо ставаше така, докато съвсем бавно не осъзнах, че държах не бейзболна бухалка, а гърчеща се жива гърмяща змия.
И в мига когато осъзнах това, змията, вълците и Уудман изчезнаха от мозъка ми и отново се върнах към разговора със стария ми приятел, сгушил се в креслото, което заплашваше да го погълне. Той махна по посока на вратата, която водеше към задния двор, и като проследих ръката му, видях в небето приказен пейзаж, с прастари извити дъбове и замък, чиито снежнобели островърхи кули и дълбоки бойници се губеха в облаците. По стръмния път, виещ се по дивите скали, се движеше пъстра тълпа от всякакви рицари и чудовища. „Мисля, че сме преследвани“ — каза ми моят стар приятел и едва бе изрекъл тези думи, когато покрай главата ми профуча стрела и се заби дълбоко в гърдите му. Някъде отстрани като иззад кулиси — сякаш мястото, където се намирах, представляваше сцена, — сладък глас задекламира:
„Кой уби червеношийката? Врабчето, казах аз…“
Като се взрях по-отблизо, ясно видях, че старият ми приятел със стрела в гърдите съвсем не е червеношийка, а врабче, и се запитах дали не е бил убит от друго врабче или аз не съм разбрал и е ставало дума за червеношийка, която е убила врабче. Тогава попитах дребния урод с островръхата глава, който бе Съдията и сега бе кацнал върху полицата на камината, защо не свири фал, след като едва ли имаше по-нечестна игра от това да причинят смъртта на приятеля ми. Макар да бях сигурен, че той е мъртъв, тъй като продължаваше да седи както преди, погълнат от креслото, с усмивка на устните, а от мястото, където се бе забила стрелата, не течеше кръв.
После, подобно на вълците и Уудман, старият ми приятел и кабинетът му изчезнаха и за момент сцената в съзнанието ми остана празна, което ми достави огромно удоволствие. Почти веднага, обаче, се видях да тичам надолу по някакъв булевард и забелязах насреща си сграда, която разпознах и до която се мъчех с всички сили да се добера, тъй като бе въпрос на живот и смърт. Накрая успях. Вътре, на бюрото до самата врата, седеше агент на ФБР. Познах, че е такъв, защото имаше широки рамене и квадратна брадичка и носеше мека черна шапка. Приближих устните си до ухото му и прошепнах нещо за страшна тайна, която не трябваше да се казва никому, тъй като означаваше смърт за всеки научил я. Той ме изслуша, без да промени изражението си, без нито едно мускулче да трепне на лицето му, и когато свърших, посегна към телефона.
„Ти си член на Тълпата — каза ми той, — от сто крачки ги разпознам.“
И тогава разбрах, че съм сгрешил, защото той не бе агент на ФБР, а просто самият Супермен. Мястото му веднага бе заето от друг човек в друго помещение — висок строг мъж, важен и сериозен, с бяла грижливо вчесана и подстригана коса и бели щръкнали мустаци. Веднага разбрах, че е агент на ЦРУ. Изправих се и като се повдигнах на пръсти му зашепнах на ухо, много внимателно и повтаряйки съвсем точно, казаното от мен на човека, за когото си помислих, че е от ФБР. Високият и строг мъж стоя неподвижно, докато ме изслушваше, после посегна към телефона.
„Ти си шпионин — рече той, — от сто крачки ги разпознавам.“
Тогава разбрах, че съм си въобразил всичко това, както ФБР, така и ЦРУ, и че не се намирам в никаква сграда, а сред сива и сумрачна равнина, която се простираше все така плоска във всички посоки до далечния хоризонт, който също бе сив, така че ми бе трудно да определя къде точно свършваше равнината и започваше небето.
— Помъчи се да заспиш — каза Кети. — Имаш нужда от сън. Искаш ли аспирин?
— Не, само това не — промълвих аз. — Нямам главоболие.