Това, което изпитвах, беше много по-страшно от главоболие. Не сънувах, тъй като бях полубуден. През цялото време осъзнавах, че всички тези други неща се случват в съзнанието ми, докато се намирах в колата и колата се движеше. Пейзажът навън не се сменяше незабелязано за сетивата ми; виждах дървета и хълмове, поля и далечни селца, други коли по пътя и проблясването на асфалта далеч напред; чувах шума на двигателя и свистенето гумите. Но забелязвах всичко това само на заден план, замъглено и избледняло, нещо като фон, сякаш изобщо не влияещ на виденията, които се пораждаха от развилнелия ми се мозък, изгубил контрол върху разума и подивял, отдал се на фантазиране и творящ небивалици.
Отново се озовах сред равнината и сега установих, че тя нямаше никакви отличителни белези, просто беше самотно безкрайно поле, чийто плосък изглед не се нарушаваше от никакъв хълм, хребет или дърво, а се простираше все така до безкрая. Небето, досущ като равнината еднообразно, беше лишено от всякакви черти, без нито едно облаче, слънце или звезда и бе трудно да се определи дали е ден или нощ — беше твърде светло за нощ и твърде тъмно за ден. Цареше сумрак и се запитах дали е възможно винаги да е така, място, където да няма нищо друго освен здрач, който клони към нощ, но никога не я достига. Докато стоях така, изправен насред равнината, долових лай, който идваше от много далече, звук, който не можеше да бъде сбъркан, същият, който чух, когато излязох на прага за глътка чист въздух и видях глутницата, носеща се надолу по склона към Самотната долчинка. Изплашен от звука, бавно се обърнах, като се опитвах да определя от каква посока идва, и забелязах нещо, което се движеше по ръба на далечния хоризонт и чиято чернота смътно го очертаваше на сивия фон на небето. Смътно наистина, но не чак толкова, че да бъде сбъркано, бих го познал навсякъде с този дълъг змиеподобен врат, завършващ с грозната, винаги готова да се стрелне глава, и с тези триъгълни израстъци по гръбнака.
Втурнах се да бягам, макар да не знаех накъде, но в едно бях сигурен, че няма къде да се скрия. И докато тичах, разбрах що за място бе това — място, което съществуваше от веки веков и което щеше да съществува во веки веков, където никога нищо не се случва, нито щеше да се случи някога. После се появи нов звук, постоянен, приближаващ се звук, който се долавяше в паузите тишина между воя на вълците — пляскащ, шляпащ звук, към който се примесваше шум на триене и от време на време остро жужене. Обърнах се кръгом, за да огледам равнината, и не след дълго ги видях — армия подскачащи, гърчещи се гърмящи змии, насочили се към мен. Обърнах се, поех с пълни гърди въздух и хукнах отново, като добре съзнавах, че няма нито смисъл, нито нужда да го правя. Защото това бе място, където никога нищо не се случва и където никога нищо нямаше да се случи, и понеже бе именно такова, то именно тук бях в пълна безопасност. Знаех, че бягам само от панически страх. Мястото наистина беше безопасно, но поради същата тази причина това бе място, където всичко е напразно и безнадеждно. Въпреки това продължавах да тичам, защото не можех да спра. Чувах воя на вълците, който нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, и плющенето на гърмящите змии, които се движеха в крак с мен. Силите ме напуснаха, задъхах се и паднах, после станах, хукнах и пак паднах. Накрая се сгромолясах и останах да лежа така, без да ме е грижа за нищо повече, без да ме е грижа за това какво може да се случи, защото знаех, че на това място не се случва абсолютно нищо. Не се опитах да се изправя. Просто останах да лежа и позволих на безнадеждността, безсилието и тъмнината да ме завладеят.
Внезапно обаче осъзнах, че има нещо нередно. Нямаше го шумът на двигателя, свистенето на гумите по асфалта, чувството за движение. Вместо това усетих полъха на лек ветрец и аромата на множество цветчета.
— Събуди се, Хортън — рече удивено Кети. — Случи се нещо много, много странно.
Отворих очи и с мъка се надигнах. С юмруци разтърках залепналите си от сън очи.
Колата бе спряла и вече не се намирахме на магистралата. Въобще не се намирахме на никакво шосе, а на разбит коларски път, който се спускаше надолу по склона на хълм, заобикаляйки скали, дървета и разцъфнали храсталаци. Между дълбоките коловози на пътя растеше трева и над всичко тегнеше тишина и пустота.
Изглежда бяхме на върха на висок хребет или планина. Долната част на склона бе гъсто залесена, но тук, на билото, дърветата бяха редки и разпръснати, въпреки че размерите им компенсираха малкия им брой — повечето бяха огромни дъбове, дебелите им клони бяха извити и набраздени, а стволовете им бяха облечени с дебели кожуси от лишеи.