— Просто карах по пътя — каза Кети разтреперана, — не много бързо, дори под разрешената скорост — навярно с около осемдесет. И изведнъж се оказах извън пътя и колата спря с изключен двигател. А това е невъзможно. Такива неща не се случват никога.
Още не се бях разбудил напълно. Отново разтърках очи, не толкова за да прогоня съня, а защото имаше нещо нередно в това място.
— Не усетих никакво намаляване на скоростта — обясни Кети. — Никакво рязко спиране. И по какъв начин се озовахме извън магистралата? Просто няма как да я напуснем.
Тези дъбове ми бяха познати — опитвах се да си спомня къде съм ги виждал — не съвсем същите дървета, естествено, но други, много подобни на тях.
— Кети, къде се намираме? — попитах аз.
— Трябва да сме на върха на Южната планина. Току-що минахме през Чембърсбърг.
— Да — промълвих, — съвсем близо до Гетисбърг.
Макар че, когато зададох въпроса, имах съвсем друго предвид.
— Не си ли даваш сметка какво стана, Хортън? За малко можехме да загинем и двамата.
Поклатих глава.
— Няма да загинем. Не и тук.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя раздразнено.
— Онези дъбове — рекох. — Къде си виждала онези дъбове по-рано?
— Никога не съм ги виждала…
— Виждала си ги — прекъснах я аз. — Трябва да си ги виждала. Когато си била дете. В книга за крал Артур или може би за Робин Худ.
Кети пое дъх с широко отворена уста, възкликна и протегна ръка да хване моята.
— Онези стари романтични, пасторални картинки…
— Точно така — потвърдих. — Много е вероятно всички дъбови дървета в тази страна да са от същия вид, всички тополи да са високи и величествени и всички борове да са с почти триъгълна форма, както са в книжка с картинки.
Ръката й стисна по-здраво моята.
— Онази друга земя. Мястото, което твоят приятел…
— Може би — отвърнах. — Може би.
Защото дори и да знаех, че няма грешка и тази земя съществува, защото в противен случай дватата с Кети трябваше да сме мъртви, все още не можех да приема истината.
— Но аз си мислех — поде Кети, — че ще е пълна с призраци, таласъми и други страхотии.
— Смятам, че тези ужасни неща наистина ще ги срещнем тук. Също толкова вероятно е, обаче, да срещнем и някои добри същества.
Тъй като, ако това действително бе мястото, за което бе предполагал старият ми приятел, в него трябваше да съществуват всички легенди и митове, всички приказки, за които човек толкова много бе мечтал, че се бяха превърнали в част от него.
Отворих вратата на колата и излязох навън.
Небето беше синьо — навярно с донякъде твърде силен отенък — ярко, наситено и все пак особено приятно синьо. Тревата беше малко по-зелена, отколкото ми се струваше, че трябва да бъде, и в тази допълнителна зеленина се усещаше нещо радостно, такова чувство, каквото може да изпитва осемгодишно момче, когато върви босо през меката току-що поникнала пролетна трева.
Като стоях до колата и се оглеждах наоколо, си дадох сметка, че мястото изцяло е взето от книга с приказки. По някакъв почти неуловим начин, който усещах, но не можех да изразя с думи, то се различаваше от добре познатия ни материален свят и беше сякаш прекалено съвършено, за да се намира на Земята. Изглеждаше като илюстрация от книги.
Кети заобиколи колата и застана до мен.
— Толкова е спокойно тук — каза тя. — Човек просто не може да го повярва.
Към нас нагоре по склона се изкачваше куче — вървеше бавно, не тичаше. Животното изглеждаше много странно. Ушите му бяха дълги и то се опитваше да ги държи изправени, но горната им половина се прегъваше и увисваше. Беше едро и тромаво и бе вирнало подобната си на камшик опашка право нагоре като антена на кола. Козината му беше къса и загладена, лапите — непропорционално големи, докато тялото му беше невероятно измършавяло. Държеше ръбестата си глава вдигната високо и се усмихваше, като показваше хубавите си зъби, а най-странното бе, че те бяха човешки, вместо кучешки.
То се приближи към нас, после спря и като протегна предните си лапи на земята, сложи главата си върху тях. Задницата му стърчеше нагоре и опашката му се въртеше ли въртеше в кръг. Явно много се радваше да ни види.
Далеч надолу по склона някой подсвирна остро и нетърпеливо. Кучето скочи на крака и се обърна по посоката, от която бе дошъл звукът. Изсвирването се повтори и като ни погледна сякаш с извинение, смешното куче се втурна надолу. Тичаше непохватно, като задните му крака се изтласкваха напред така, че изпреварваха предните, а опашката му, наклонена под ъгъл четирийсет и пет градуса, се въртеше бясно в знак на огромно щастие.