Каква беше целта на всичко това и трябваше ли да има изобщо цел? Еволюцията често бе стихиен процес, който на пръв поглед изглежда безмислен. И хората навярно не трябва да търсят някакъв смисъл,защото вътрешната им нагласа им пречи да си представят, камо ли да приемат наличието на други разумни същества. Точно както динозаврите не са били в състояние да си представят (ако динозаврите изобщо са могли да си представят) възможността за съществуване на човешки разум, който да наследи земята след тях.
„Но този свят — казах си, — е именно част от човешкия разум“. Всички неща, всички същества, всички представи в този свят, в това измерение или просто на това друго място бяха продукти на човешкия разум. Много вероятно бе то да е някакво разширение на човешкия разум, място, което бе взело мислите, родени в мозъка на човека, и ги бе използвало като суровини за създаването на нов свят и на нов еволюционен процес.
— Цял ден мога да седя тук — каза Кети — и да гледам замъка, но предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем дотам. Няма да мога да ходя, както си мислех. Сърдиш ли ми се?
— Имах един случай в Корея — разказах й аз, — когато по време на отстъпление операторът ми бе ранен в крака и трябваше да го нося. Бяхме се задържали малко повече и…
Тя се засмя щастливо.
— Беше много по-едър и по-тежък от теб — продължих, — съвсем не толкова очарователен, преди всичко мръсен и непрекъснато ругаеше. Накрая се оказа пълен неблагодарник.
— Обещавам, че ще съм ти благодарна — заяви тя. — Толкова е прекрасно!
— Прекрасно ли? — запитах. — С този навехнат глезен и на място като това…
— Виж обаче замъка! — извика тя. — Никога и през ум не ми е минавало, че ще видя замък като този — точно за такъв съм си мечтала.
— Има нещо — рекох, — което ще ти кажа веднъж и няма да го споменавам повече. Съжалявам, Кети.
— Съжаляваш? Защото съм си навехнала глезена ли?
— Не, не заради това — отвърнах. — Съжалявам, че изобщо си тук. Не трябваше да те оставям да се замесиш в тази история. Не биваше да те моля да вземеш плика. Не трябваше да ти се обаждам от онова малко градче, Уудман.
Тя се намръщи.
— Но нищо друго не можеше да направиш. Когато ми се обади, вече бях прочела материала и следователно се бях замесила.
— Възможно бе да не те докоснат. Обаче, след като седнахме заедно в колата на път за Вашингтон…
— Хортън, вдигни ме — помоли тя — и да тръгваме. Ако стигнем твърде късно до замъка, може да не ни пуснат да влезем.
— Добре — съгласих се. — Да вървим.
Станах и се наведох да я взема, но в същия миг нещо зашумя в храстите от едната страна на пътя и оттам излезе мечка. Вървеше изправена на задните си крака и носеше червени шорти на бели точки, поддържани от тиранти. Носеше тояга, преметната през рамо, и ни се усмихваше особено радушно.
Кети се притисна към мен, но не извика, въпреки че имаше пълно право да го стори, защото независимо от усмивката мечокът имаше застрашителен вид.
От храсталака зад него се появи вълк, който не носеше сопа, но който също се опита да ни се усмихне. Усмивката му, обаче, беше не толкова радушна, а някак си зловеща. След вълка изскочи лисица и тримата се подредиха срещу нас, като ни се усмихваха съвсем дружелюбно.
— Бабо Мецо, Кумчо Вълчо и Кума Лисо — обърнах се към тях, — как се чувствате днес?
Опитах се да говоря небрежно, но се съмнявам, че успях, тъй като тези тримата не ми се нравеха. От все сърце съжалявах, че не взех бейзболната бухалка.
Баба Меца се поклони леко.
— Поласкани сме — каза тя, — че ни разпознахте. И каква щастлива случайност е, че се срещнахме. Предполагаме, че вие двамата сте нови по тези места.
— Току-що пристигнахме — рече Кети.
— Е, добре — продължи Баба Меца, — хубаво е, че ни приемате така приятелски. Защото тъкмо си търсехме помощници за едно сериозно начинание.
— Има един кокошарник — допълни Кума Лиса, — който се нуждае от малка проверка.
— Съжалявам, че няма да можем да ви помогнем — отвърнах. — Навярно някой друг път. Мис Адамс си навехна глезена и трябва да я заведа на лекар.
— Това е много лошо — възкликна Баба Меца, като се опита да покаже съчувствие. — Навехнатият глезен може да е, както си мисля, нещо доста болезнено. Особено за една толкова хубава госпожица.
— Не трябва да забравяме обаче курника — намеси се Кума Лиса — и това, че наближава вечер…
Баба Меца изръмжа гърлено: