— Моля те — рече настойчиво Кети, — моля те, нека се махнем оттук!
Обърнах се и тръгнах обратно. Зад нас стражът гръмогласно сипеше заплахи и удряше по пръчките на вратата с алебардата си. Свих по пътя към хана, и след като се отдалечих достатъчно, за да не се виждаме от вратата на замъка, спрях, пуснах Кети на земята и седнах до нея.
Тя плачеше, но като че ли повече от яд, отколкото от страх.
— Никой досега — изхлипа — не ме е наричал мръсница.
Не й обясних, че такива обноски и език често се срещат в замъците.
Кети вдигна ръка и придърпа главата ми близо до лицето си.
— Ако не ме държеше — каза тя, — сигурно щеше да го пребиеш.
— Само блъфирах — отвърнах. — Вратата ни разделяше, а и стражът бе въоръжен с алебарда.
— Той каза, че в хана имало вещица — рече тя.
Обърнах глава и я целунах леко по бузата.
— Опитваш се да ме разсееш, за да не мисля за вещици, така ли?
— Реших, че може наистина да помогне — признах.
— А освен това онази ограда… — поде тя. — С бодлива тел отгоре. Кой е чувал някога за подобна ограда около замък? По онова време бодливата тел още не е била изобретена.
— Взе да става тъмно — отбелязах. — Най-добре е да тръгнем към хана.
— Ами вещицата?
Засмях се, въпреки че в действителност съвсем не ми бе до смях.
— Повечето вещици — обясних снисходително — са просто стари ексцентрични жени, които никой не разбира.
— Може и да си прав — отстъпи тя.
Взех я на ръце и тръгнах отново.
Кети вдигна лицето си към мен и аз я целунах по устата. Ръцете й ме обвиха още по-здраво. Притиснах я до себе си и почувствах нейната топлина и сладост. В продължение на един безкраен миг, освен нас в празната вселена не съществуваше нищо друго; сетне съвсем бавно започнах отново да забелязвам тъмните усои на гората и движещите се сенки из тях.
Малко по-надолу по пътя видях бледа светлина, което според мен трябваше да означава, че там е ханът.
— Почти стигнахме — обявих аз.
— Няма да ти създавам проблеми, Хортън — обеща Кети. — Няма да пищя. Каквото и да срещнем там, няма да пищя.
— Вярвам ти — отвърнах. — Скоро ще се махнем от това място. Не знам точно как, но все някак ще успеем да се измъкнем, и то двамата заедно.
Доколкото успях да го разгледам в сгъстяващия се мрак, ханът представляваше стара разнебитена постройка, сгушена край горичка от високи дъбове. От комина в средата на покрива се издигаше пушек, а през ромбовидните прозорчета се процеждаше слаба светлина. Дворът на хана беше пуст и наоколо изглежда нямаше никой.
„Прекрасно“ — рекох си.
Почти бях стигнал вратата, когато на нея се появи прегърбена, уродлива фигура, черно тяло, чиито контури се очертаваха на фона на мъглявата светлина отвътре. Лицето не се виждаше.
— Хайде, момко — викна с писклив глас прегърбената фигура. — Не зяпай така. Нищо лошо няма да ти се случи. Нито на госпожицата.
— Госпожицата е с навехнат глезен — рекох. — Надявахме се…
— Разбира се — прекъсна ме странното създание. — Дошли сте на най-подходящото място, където да се изцери. Старата Мег ще забърка за него елексир от горещо мляко и вино с подправки.
Вече виждах донякъде по-ясно — нямаше съмнение, че това е вещицата, за която ни бе споменал стражът. Косата й висеше на тънки рошави кичури около лицето и носът й беше дълъг и изкривен, проточил се към силно издадена напред и нагоре брадичка, до която почти достигаше. Вещицата се подпираше на дървена тояга.
Тя отстъпи навътре и аз влязох. Огънят, който със силен дим тлееше в огнището, почти не успяваше да разпръсне тъмнината в стаята. Мирисът на горящите дърва се смесваше с други, подсилвани от него, странни миризми, които обгръщаха като мъгла помещението.
— Сложи я там — рече вещицата Мег, като посочи с тоягата си. — На стола до огъня. Той е много здрав, направен от истински дъб, и формата му пасва на тялото, а на седалката му има вълнена възглавница. Госпожицата ще се чувства добре.
Занесох Кети до стола и й помогнах да седне.
— Добре ли си? — попитах.
Тя вдигна глава към мен и очите й заблестяха меко на светлината от огъня.
— Добре съм — щастливо отвърна тя.
— Още толкова и ще стигнем у дома — казах й аз.
Вещицата закуцука край нас, като потропваше с тоягата по пода и си мърмореше нещо под носа. После клекна край огнището над жаравата и взе да разбърква тенджера с вдигаща пара течност. Лумналият за миг огън я освети и показа цялата й грозота, невероятните нос и брадичка, огромната брадавица върху едната буза, със стърчащи косми, които приличаха на крака на паяк.
След като очите ми привикнаха към тъмнината, започнах да различавам някои подробности в обзавеждането на стаята. Три груби дъсчени маси стояха край едната стена и върху тях като бледи и пияни призраци в различни посоки и ъгли стърчаха незапалени свещи, поставени в свещници. В голям шкаф проблясваха под мъжделивата светлина на огъня чаши и бутилки.