— А сега — каза вещицата, — още съвсем мъничко стрита на прах крастава жаба и щипка прах от гробището и елексирът ще е готов. Щом оправим глезена на госпожицата, ще пристъпим към храната. Ах, да, храната.
Тя изхихика пискливо на някаква шега, за която само можех да гадая — нещо, свързано с храната, както изглежда.
От далечината се дочуха гласове. Може би и други пътници идваха към хана? Навярно бяха цяла дружина.
Гласовете се усилиха и аз излязох на вратата, за да погледна от каква посока идват. Изкачвайки се по пътя, към хана се приближаваха множество хора, някои от които носеха запалени факли.
След тълпата се движеха двама души, яхнали коне, но докато наблюдавах шествието, след известно време забелязах, че този, който вървеше отзад, яздеше магаре, а не кон, и краката му почти се влачеха по земята. Моето внимание бе привлечено обаче от предния конник, и то съвсем не случайно. Той бе висок и мършав, облечен в рицарски доспехи, държеше щит в едната си ръка, а с другата крепеше дълго копие през рамо. Конят бе мършав, също като ездача си, и вървеше бавно и с наведена глава, като често се препъваше. Когато цялото това множество се приближи, на светлината на факлите видях, че всъщност конят бе само кожа и кости.
Шествието спря и хората се отдръпнаха, когато конят, носещ високото плашило в рицарски доспехи, с препъване излезе пред навалицата. След като се измъкна от тълпата, спря и остана на място с увиснала глава — нямаше да се учудя, ако всеки момент тупнеше като чувал на земята.
Мъжът и конят стояха неподвижно, както и навалицата, и докато ги наблюдавах внимателно, смътно се запитах какво можеше да се случи оттук нататък. На място като това, доколкото предполагах, всичко може да се случи. Цялата работа беше смешна, разбира се — но туй не беше никакво успокоение, тъй като оценката ми по принцип се основаваше на нравите и обичаите на хората от двайсети век и съвсем не бе приложима тук.
Конят бавно повдигна глава. Тълпата зашумя в очакване, вдигайки високо факлите. А рицарят, сякаш със съзнателно усилие, се изправи на седлото и свали от рамото си копието. Аз продължавах да стоя в двора на хана като любопитен зрител, донякъде смаян от гледката пред очите ми.
Изведнъж рицарят извика и въпреки че гласът му прозвуча ясно и силно сред тишината на нощта, необходимо ми беше известно време, за да разбера думите му. Копието, опряно в бедрото му, се насочи напред и конят се втурна в галоп, преди да осъзная намерението на рицаря.
— Катиф — бе извикал той, — окаян, мръсен невернико, приготви се да се отбраняваш!
Навярно имаше предвид мен, защото конят се носеше като вихър напред и копието също бе насочено към мен, а Бог ми е свидетел, че нямах абсолютно никакво време да се подготвя за отбрана.
Всъщност щях да си плюя на петите, понеже знаех, че превъзходството не е на моя страна. Но нямах време да направя каквото и да е и на практика бях полувкаменен от лудостта на всичко това. В продължение на няколко секунди, които ми се сториха цели часове, стоях и вцепенен наблюдавах как бляскавият връх на копието се приближаваше към мен. Конят не изглеждаше особено силен, но явно умееше внезапно да набира скорост; и сега пъхтеше насреща ми като задъхан парен локомотив.
Върхът на копието бе вече на два-три метра от мен, готов да ме прониже, когато се поокопитих достатъчно и отскочих встрани. Върхът мина покрай мен, но като че ли в същия момент рицарят загуби контрол върху него или може би конят се бе уплашил или препънал — не знам каква бе причината — във всеки случай, обаче, копието се замята близо до мен; трябваше само да протегна напред ръце, да го ударя слепешката, за да го отблъсна от тялото си.
Направих го така успешно, че върхът се заби дълбоко в земята. Изведнъж копието се превърна в катапулт и задният му край, попадайки под мишницата на рицаря, го издигна от седлото високо нагоре във въздуха. Конят заби рязко копита в земята, заора и спря с бясно люлеещи се стремена, докато огънатото копие се изправи и изхвърли нещастният рицар като камък, изстрелян от прашка. Той описа голяма дъга във въздуха и се стовари по лице и с широко разперени ръце и крака в задния край на двора. Разнесе се такова дрънчене, все едно някой удряше празен метален казан с тежък чук.
Хората на пътя, които съпровождаха рицаря, изпаднаха във възторг. Някои от тях се превиваха от смях, хванали коремите си с ръце, докато други се търкаляха по земята, безпомощни срещу пристъпите на собствения си силен истеричен кикот.