Но това не бе всичко. Там, до създанието на брега, беше приклекнал уродът с островръхата глава и когато видя, че го забелязах, заподскача и гневно закрещя:
— Не! Не! Не два пъти! Само веднъж! Дон Кихот не се брои!
Дявола с лекота ме изтегли на брега, където ме пусна на краката ми.
На земята стоеше фенер и на светлината му забелязах, че Дявола е дундесто създание, малко по-ниско от мен, но с много по-яко телосложение, очевидно склонно към силно затлъстяване. Не носеше никакви дрехи, освен мърлява препаска на кръста си, а огромното му, сякаш надуто шкембе бе увиснало над нея.
Съдията не спираше пискливото си крякане.
— Не е честно! Знаеш, че не е честно. Онзи Дон Кихот е глупак. Никога не върши нещата както трябва. Да победиш Дон Кихот не означава да си бил изложен на опасност и…
Дявола се извърна и замахна с крак, като разцепеното му копито проблясна на светлината на фенера. Ритникът улучи Съдията в кръста, изстреля го във въздуха и го запрати извън полезрението ми. Крясъците му заглъхнаха и се превърнаха в шумолене на тръстика, а накрая завършиха с цопване във водата.
— А сега — рече Дявола, като се обърна към мен, — ще можем да поговорим на тишина и спокойствие, въпреки че онзи е непоправим досадник и скоро ще изпълзи обратно, за да ни се пречка отново. Както ми се струва — продължи той, превключвайки бързо на друга тема, — не изглеждаш особено уплашен.
— Направо съм вцепенен от страх — отвърнах.
— Понякога ми е трудно да разбера — оплака се Дявола, като размахваше рунтавата си опашка, за да покаже колко е учуден, — как точно трябва да изглеждам, когато срещна някой смъртен. Вие, хората, сте ме описали по толкова различни начини, че изобщо ми е трудно да отгатна кой от тях е най-подходящият. В интерес на истината мога да приема всеки от образите, в които съм представян, стига да имаш някакво предпочитание. Макар да признавам, че така, както ме виждаш сега, ми е най-удобно.
— Нямам никакви предпочитания — заявих аз. — Можеш да си останеш така. Не искам да ти развалям удобството.
Макар все още да треперех, бях се поокопитил. Човек не всеки ден разговаря с Дявола.
— Значи искаш да кажеш — заключи той, — че не си се интересувал от мен.
— Допускам, че е тъй — съгласих се.
— Така и предполагах — отвърна той жално. — Все същото ми се случва през последния половин век. Хората почти никога не мислят за мен и дори когато го правят, не са изплашени. Е, чувстват се може би малко неудобно, но не изпитват страх. А това е трудно да се преглътне. Едно време, не толкова отдавна, целият християнски свят изпадаше в ужас от мен.
— Навярно има и такива, които продължават да се плашат — опитах се да го утеша. — В някои от изостаналите страни хората все още ги е страх от теб.
Веднага съжалих за думите си, защото разбрах, че не го утешавам, а само го карам да се чувства още по-зле.
Съдията се катереше по брега. Целият беше покрит с кал и от перчема му се стичаха капки, но когато стъпи на равното горе, побеснял се впусна в див боен танц.
— Няма да го приема — викна той на Дявола. — Не ме интересува мнението ти. Остават му още два пъти. Не отречам за върколаците, но трябва да се съгласиш, че Дон Кихот не е достоен противник. Казвам ти, че Правилото изобщо няма да важи, ако…
Дявола въздъхна с примирение и се протегна да докосне рамото ми.
— Хайде да отидем някъде — предложи той, — където можем да седнем и да поприказваме.
Последва мощно свистене, чу се внезапен гръм и във въздуха се разнесе миризма на сяра. След миг, който едва ли би стигнал на човек да поеме дъх, се озовахме на друго място, на гола поляна върху лека височинка, която се издигаше край малко езеро. Близо до нас се извисяваше група дървета, а край тях ее струпана купчина камъни. От езерцето долиташе мирното квакане на щастливи пролетни жаби и лек ветрец шумолеше из дърветата. Общо взето тук беше много по-приятно отколкото край блатото.
Коленете ми се подгъваха, но Дявола ме задържа прав и ме поведе към камъните. Там ме настани на един от тях, който се оказа много удобен. После седна до мен, кръстоса крака и подви опашката си така, че заостреният й като връх на стрела край легна в скута му.
— Сега ще можем да разговаряме, без постоянно да ни прекъсват — каза той. — Възможно е Съдията да ни открие, разбира се, но това ще му отнеме известно време. Гордея се най-много с майсторството си, да се пренасям много бързо от едно място на друго.
— Преди да се впуснем в дълъг разговор — отвърнах, — имам няколко въпроса, които бих искал да ти задам. С мен имаше една жена, но тя изчезна. Беше в хана и…