— Знам всичко — рече ми той с похотлива усмивка. — Казва се Кети Адамс. Не се безпокой за нея, защото тя бе върната на Земята — имам предвид вашата Земя. Което е много добре, защото изобщо не ни трябваше. Наложи се обаче да я вземем в началото, защото беше с теб.
— Тя не ви е била необходима?
— Не, разбира се — отговори Дяволът. — Необходим си ни само ти.
— Виж какво… — понечих да кажа, но той ме прекъсна с махване на яката си ръка.
— Трябваш ни като посредник. Предполагам, че така трябва да се изразя. Търсехме някой човек, който да работи за нас, да ни бъде нещо като агент. Тогава се появи ти…
— Ако сте искали това — прекъснах го аз, — то се опитахте да го постигнете по доста нескопосан начин. Бандата ви направи всичко възможно да ме убие и само благодарение на добрия късмет…
Дявола се изсмя гръмогласно и обясни:
— Не е въпрос на добър късмет, а на отлично развитото ти чувство за самосъхранение, каквото не съм виждал от години. А колкото до това как са се опитвали да те доведат тук — с удоволствие ти обещавам, че някои от изпълнителите на задачата ще си получат заслуженото наказание. Явно мислят твърде еднопосочно и имат доста голямо въображение, така че ще се наложат известни промени. Бях зает с твърде много други неща, както сигурно можеш да предположиш, и отначало не разбрах какво става.
— Имаш предвид, че онова правило за „три пъти носи щастие“…
Той поклати тъжно глава.
— Съжалявам, обаче трябва да ти кажа, че не мога да направя нищо, за да го променя. Правилото си е правило, както разбираш. В крайна сметка именно вие, хората, сте го измислили, наред с куп други, в които няма никаква логика. Като например: „Престъплението никога не се оправдава“, когато много добре знаете, че не е така, или цялата глупост по отношение на „Рано пиле рано пее“. — Отново поклати глава. — Дори не може да си представите какви главоболия ни създават всички тези тъпи правила, с които постоянно ни ограничавате.
— Но това не са правила — отвърнах.
— Знам. Наричате ги поговорки. Но след като накарате достатъчно хора да повярват, че в тях има нещо вярно, за нас стават правила.
— Значи имате право на още един опит да ме хванете. Освен ако не се съгласиш със Съдията, че онази работа с Дон Кихот…
— Случаят с Дон Кихот се брои — изръмжа той. — Съгласен съм със Съдията, че с този побъркан испански герой лесно би се справило дори петгодишно дете. Аз обаче искам да се приключи с цялата тази история и колкото по-бързо и по-лесно успея да те измъкна от нея, толкова по-добре. Чака ни много работа. Това, което не мога да проумея, е какво криворазбрано чувство за рицарство те накара да се съгласиш на още един рунд. След като се справи с морското чудовище, ти успешно бе издържал изпитанието, но после се остави онзи гнусен Съдия да те придума да…
— Дължах нещо на Кети — прекъснах го. — Аз я забърках в тази каша.
— Знам — рече Дявола. — Знам. В някои моменти просто не ви разбирам вас, хората. В повечето случаи гледате само как да си прережете гърлата или да забиете нож в гърба на ближния, да го отстраните, за да постигнете онова, което наричате успех, после изведнъж се преобразявате и ставате толкова благородни и състрадателни, че просто свят да ти се завие.
— Но ако смятате, че ще имате някаква полза от мен, макар аз изобщо да не мога да го повярвам, защо най-напред се опитахте да ме убиете? Защо просто не се пресегна, ако това е начинът, по който го правиш, и не ме пренесе направо тук?
Той въздъхна, потресен от невежеството ми.
— За да те убием, трябва да те подложим на изпитание. Това също е правило. Но нямаше нужда да се престараваме толкова. Онези изпълнители се събират и измислят разни сложни начини как да направят нещо, и нямам нищо против да се забавляват по този начин. Те обаче толкова се запалват по някой от тези свои странни подходи, че решават да го изпробват на практика. Усложненията, които си създават, за да извършат просто убийство на човек, са извън всякакви разумни граници. И за всичко туй, естествено, сте виновни вие, хората. Вие правите същото. Вашите писатели, вашите художници на комикси, вашите сценаристи — всичките ви творци — се събират и измислят всякакви налудничави образи и невъзможни ситуации, а ние сме тези, които трябва после да се справяме с тях. А това, мисля, ни връща отново към предложението, което искам да обсъдя с теб.
— Тогава премини направо към него — подканих го. — Имах тежък ден и сигурно ще спя поне двайсет часа. В случай че намеря удобно място, където да легна.
— О, това е лесно — каза той. — Между онези два камъка има легло, застлано с листа, които ветровете довяха миналата есен. Тук мястото е много спокойно и предполагам, че ще ти бъде удобно.