Той постоя така известно време, после тръгна към мен нагоре по склона, като си проправяше път сред високата трева.
Димен вихър се настани пред мен и закри кълвача. Зад гърба ми батареята продължаваше да стреля, като оръдията сякаш кихаха, вместо да огласят околността, понеже нормалният им тътен бе заглушен от по-мощното свистене и трясък на взривяващата се лавина, която се сипеше от небето. Безброй метални парчета валяха наоколо като тежки дъждовни капки и отвреме навреме някой по-голям къс се врязваше в почвата, като откъсваше и изхвърляше във въздуха мънички бучки кал и прах.
Димният вихър се разнесе. Кълвачът беше вече доста по-близо и видях, че съвсем не е кълвач. Как не бях успял веднага да разпозная островръхата глава с щръкналия перчем и продълговатите клепнали уши с формата на раковини? Дори от разстояние трябваше да забележа, че това не е нито кълвач, нито куче, а Съдията.
Сега, обаче, го виждах ясно и той гледаше право в мен, дразнейки ме, предизвиквайки ме като наперено петле. Докато го наблюдавах, той вдигна ръка с разперени пръсти и като постави палеца на носа си, ми махна подигравателно.
Трябваше да проявя малко повече здрав разум и да го оставя да прави каквото ще. Не биваше да му обръщам внимание. Но като го виждях пред себе си, застанал там наперен и надут на кривите си крака, присмиващ ми се с ръка на носа, не можах да издържа.
Без да мисля, побеснял се втурнах напред. Направих само крачка, когато нещо ме удари. Нажеженото желязо се забии косо в черепа ми, внезапно усетих, че падам надолу по склона, падам много бързо… И това бе всичко.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Струваше ми се, че се изкачвам дълго време през тъмна пустош, макар да държах очите си плътно затворени и не можех да знам, че е тъмно. Но ми се струваше, че е така, че мога да усещам тъмнината чрез кожата си, и си представявах колко глупаво щеше да бъде, ако след като отворех очите си, се окажеше, че слънцето грее високо в небето. Аз обаче здраво стисках клепачи. Някаква непреодолима сила ме принуждаваше да го правя, за чието естество нямах никаква представа — сякаш край мен имаше нещо, което никой смъртен не трябваше да види. Въпреки че това изглежда си беше чиста фантазия. Нямах никакво основание да мисля така. Навярно най-ужасното от всичко беше, че не не разполагах с факти, доказващи попадането ми в този тъмен свят, в който няма нищо, и че пълзях през пустош — не просто пуста земя, а такава, която доскоро бе от твърда материя и населена от пълни с енергия същества, но която сега бе лишена от всякакъв живот и материалност.
Продължавах да се катеря мъчително и бавно, без да знам накъде вървя и защо отивам натам. Струваше ми се, че изпитвах определено задоволство — не защото беше нещо, което исках да правя, а защото алтернативата да не го правя бе толкова ужасяваща, че не исках да мисля за нея. Не си спомнях кой или какво представлявам, нито как съм попаднал тук, нито кога съм започнал това катерене. Струваше ми се, че винаги съм се изкачвал в мрака по този безкраен склон.
Внезапно обаче, докато пълзях, започнах да възприемам нови неща — усещането за земя и трева под ръцете ми, рязката болка от остро камъче, което закачи и ожули коляното ми, лек ветрец разхлаждаше лицето ми, и тихото шумолене на същият този вятър, докато вееше през листа някъде над главата ми. Наоколо сега имаше повече неща, отколкото преди малко. „Този свят — помислих си, — това тъмно място изглежда се събужда и отново се изпълва с живот.“ Престанах да пълзя, отпуснах се с цяло тяло върху земята и усетих излъчваната от нея топлина, насъбрана през летния следобед. После тишината бе нарушена и от други шумове, освен шумоленето на листата под поривите на вятъра — неравномерното топуркане на крака, звукът на далечни гласове.
Отворих очи — беше тъмно, както си представях, но не чак толкова, колкото си въобразявах. Точно пред мен се виждаха няколко дървета и на хребета зад тази горичка, на фона на обсипаното със звезди небе се очертаваше силуетът на пияно оръдие, със счупено колело и с насочено право нагоре дуло.
Като го видях, осъзнах, че се намирам в Гетисбърг и оглеждайки се, разбрах, че изобщо не съм помръднал. Лежах на същото място, или почти на същото, където се бях намирал този следобед, когато се бях изправил и втурнал към Съдията, махащ ми с ръка върху носа си. Пълзял бях единствено в обърканото си съзнание.
Докоснах главата си и напипах от едната страна на черепа си дълбока лепкава рана. Когато отдръпнах ръката си, усетих как пръстите ми продължават да лепнат. С мъка застанах на колене и замрях така за известно време, докато се овладея напълно. Мястото което бях докоснал, ме заболя силно, но съзнанието ми остана ясно — не чувствах нито замайване, нито объркване в мислите си. Струваше ми се също, че имах достатъчно сили. Парчето желязо едва ме е докоснало, разсъждавах аз, като само е разцепило кожата и откъснало кичур коса.