Дадох си сметка, че Съдията почти бе постигнал целта си, и аз се бях разминал на косъм със смъртта. Нима бяха водили битката само заради мен, само за да ме вкарат в капана? Или това бе нещо, което се случваше периодично, като редовно представление, разигравано отново и отново, обречено да продължава до безкрайност, докато хората от моята земя продължават да се интересуват и вълнуват от Гетисбърг?
Изправих се и почувствах, че краката ме държат здраво, макар да изпитвах някакво странно усещане в коремната област. Докато стоях така и се чудех на какво ли се дължи, осъзнах, че странното чувство е причинено не от нещо друго, а просто от силен глад. За последен път бях ял вчера, когато с Кети спряхме да обядваме малко преди да влезем в Пенсилвания. „Вчера“, разбира се, беше според моето броене на дните — по никакъв начин не можех да определя как тече времето тук, на това разорано възвишение. Според ръчния ми часовник обстрелът, бе започнал най-малко два часа по-рано, макар точният момент на началото на битката да не бе общоприет исторически факт. Но във всеки случай не беше преди един часа. Това, обаче, вероятно нямаше никакво значение в ситуацията, в която се намирах. В този побъркан свят завесата можеше да се вдигне във всеки миг, според желанието на режисьора.
Закатерих се към върха и само след три крачки се препънах в нещо. Полетях напред през него като инстинктивно протегнах ръце, за да не падна по лице. Юмруците ми се забиха в чакъла, но не това бе най-лошото. Най-страшното бе, когато се извърнах, за да видя в какво съм се спънал. Повдигна ми се, щом осъзнах какво е, но тогава забелязах, че има и други, много други като него, пръснати навсякъде по бойното поле. Сега те представляваха просто безчувствени трупове, лежащи мирно в мрака. Ветрецът развяваше разкъсаните им дрехи, може би за да напомни, че това някога са били живи хора.
Хора ли? Не, мислено се поправих, само не и хора. Не бяха същества, които човек да оплаче, освен навярно в спомените си за друго време, когато всичко това се е разиграло наистина, а не е било глупаво куклено шоу.
Различна форма на живот, бе предположил моят стар приятел. Вероятно по-добра, доказваща непрекъснатия еволюционен процес и силата на мисълта. Абстрактната мисъл, материализирана в различни форми, създадени да живеят и умират (или да се преструват на умрели), а после на свой ред да се превръщат в проста сила, която отново и отново да приема различни форми.
Но в това няма никакъв смисъл, казах си. Тогава всичко е безмислено. Огънят нямал никакъв смисъл, докато неизвестен човек не го бе укротил. Колелото нямало никакъв смисъл, докато някой не го бе изобретил. Атомите нямали никакъв смисъл, докато изследователи не си ги бяха представили, не бяха ги открили и не бяха доказали съществуването им (без на практика да го разбират), атомната енергия нямала смисъл, докато в Чикагския университет не пламнал странен огън и по-късно в пустинята не бе разцъфнала огромна зловеща гъба.
Ако еволюцията представлява непрекъснат процес на търсене и раждане на жизнена сила, която да съществува или да се напасне в обкръжаващата я среда, тогава тук, с тази толкова гъвкава и податлива форма на живот, еволюцията сигурно трябва да е близо до крайното си постижение и слава. Защото тук съществуваше форма на живот, която по своята същност не бе материална, но можеше да се превърне, поне теоретичено, в произволна форма на материята. В резултат на това тя беше в състояние автоматично да се приспособи към всякаква околна среда, към всякаква екология.
„Но какъв е смисълът на всичко това“ — запитах се, проснат на бойното поле край Гетисбърг наред с мъртвите мъже (мъртви мъже?). Въпреки че, хрумна ми изведнъж, навярно твърде рано е да се търси смисъл. Ако някой чужд извънземен разум е наблюдавал голите месоядни маймуни, които са обикаляли Африка на стада преди два или повече милиона години, едва ли би открил в тях повече смисъл, отколкото в странните същества в този свят.
Отново се изправих на крака и продължих нагоре по склона покрай горичката и разбитото оръдие — сега забелязах, че наоколо имаше още много разбити оръдия. Стигнах до върха и погледнах надолу към обратната страна на възвишението.
Това, което видях, бе, че сцената е подредена докрай. По склона искряха лагерни огньове, а от някъде далеч на югоизток долиташе дрънченето на хамути и скърцането на движещи се каруци или навярно на оръдия. Някъде долу, в посока на Облите върхове, започна да реве магаре.