Над всичко това блестяха ярко летните звезди, което противоречеше на историята, защото след последната атака на фаталния склон завалял силен дъжд и някои от ранените, безпомощни да се движат сами, попаднали в придошъл поток и се удавили. Лошото време връхлетяло с истинска „канонада“. Толкова често веднага след люти битки се разразявали такива силни бури, че войниците вярвали, че дъждовете са причинени от тежката артилерийска стрелба.
Склоновете под билото бяха осеяни с тъмни изпъкнали силуети на мъртви хора и тук-таме се виждаха мъртви коне, но изглежда нямаше ранени; не се чуваше никакъв звук — онова жално стенание и пъшкане, което се разнася след всяка битка, подсилвано понякога от влудяващите писъци на малцината, които могат още да крещят. Казах си че, едва ли бе възможно за такова кратко време да открият и откарат всички ранени и се запитах дали изобщо е имало ранени — дали сценарият не е бил леко редактиран и поизчистен малко с отстраняването на ранените.
Като гледах онези неясни фигури, проснати по земята, усетих тишината и спокойствието в тях, величието на тяхната смърт. Никой не лежеше в някакво изкривено положение, всички бяха с прилично прибрани ръце и крака край отпуснатите тела, сякаш просто си бяха легнали и заспали. В тях не се забелязваше нито агония, нито мъка. Дори конете приличаха на заспали: нито едно тяло не бе подуто от газовете на смъртта, нито един крак не бе изтегнат гротескно. Цялото бойно поле бе изглеждаше изискано, чисто, подредено, и навярно донякъде романтично. Тук нещата бяха попроменени, разбирах го, но промените не бяха извършени толкова от този свят, колкото от моя. По такъв начин хората, живели по времето на Гетисбърг, си представяли войната; следващите поколения също я бяха възприемали така, след като годините я бяха лишили от цялата й жестокост, грубост, ужас и я бяха покрили с рицарска мантия, превръщайки я в сага, вместо кръвопролитие.
Знаех, че е погрешно. Знаех, че в действителност нещата не бяха изглеждали по този начин. Но застанал тук, почти бях забравил, че всичко това е просто театър, и възприемах само тегобата и златния ореол на славата.
Магарето бе престанало да реве. Някъде запя група хора край лагерен огън. Зад мен шептяха листата на дърветата.
„Гетисбърг“ — помислих си. Бях го посетил по друго време и в друг свят (или на друг свят, или от друг свят, където и да беше това, или каквото и да представляваше) и бях стоял на същото това място, опитвайки се да си представя какво ли е било. А сега го видях — или поне видях част от него.
Тръгнах надолу по склона, когато някакъв глас изрече името ми.
— Хортън Смит.
Обърнах се към мястото, откъдето бе дошъл звукът, и в първия момент не видях онзи, който бе проговорил, но после го забелязах върху счупеното колело на разбитото от снаряд оръдие. Различавах само очертанията му, островръхата глава с продълговати и заоблени уши; за пръв път той не подскачаше от гняв, а просто си стоеше мирно.
— Ето те, значи, пак — рекох.
— Да — каза Съдията. — Не игра честно. Срещата с Дон Кихот не бива да се брои изобщо и трябва да си разчитал на помощта на Дявола, за да оцелееш под такъв обстрел.
— Добре. Значи Дявола ми е помогнал. Какво ще направиш в случая?
— Признаваш ли го? — попита той обнадеждено. — Признаваш ли, че ти е помогнал?
— Ни най-малко — отвърнах. — Ти го каза, а аз наистина не знам. Дявола изобщо не е споменавал, че ще ми помогне.
Съдията посърна разочарован.
— Е, в такъв случай нищо не може да се направи. Три пъти носи късмет. Такъв е законът и не мога да го оспорвам, въпреки че — добави той заядливо — много бих искал. Не те харесвам, мистър Смит. Изобщо не те харесвам.
— Чувствата ни са взаимни — заявих откровенно аз.
— Шест пъти! — измрънка Съдията. — Това е безсмъртие! Нещо невъзможно! Никога по-рано не съм срещал човек, който да е успял дори три пъти.
Приближих се до оръдието, върху което бе кацнал, и го изгледах изпитателно.
— Ако ще ти е някаква утеха — подех накрая, — не съм се споразумял за нищо с Дявола. Помолих го да се застъпи за мен, но той ми отвърна, че не може да го стори. Каза, че правилото си било правило и не можел да направи нищо.
— Утеха! — изпищя уродът, обзет от ярост. — Защо ще искаш да ме утешаваш? Това, според мен, е някакъв номер. Още един мръсен човешки начин на издевателство!
обърнах му гръб и троснато заявих:.