Следователно съществуваше свят и аз се намирах в него, където силата-вещество (какъв ужасен термин!) на въображението се бе превърнала в основния материал, от който може да се създава материя, подобие на материя, или нова форма на материя. Помъчих се известно време да измисля определение, което да покрие особеностите на ситуацията и в което да намаля до разумни граници използването на „вероятно“ и „ако“, обаче това беше безнадеждна задача. Накрая условно нарекох света, в който се намирах, Страна на Въображението, и спрях дотук. Не беше най-достойното решение на проблема, но навярно по-късно някой щеше да изкове по-правилна дефиниция за това място.
Значи тук беше светът, създаден от всички фантазии, от всички вярвания, от всички приказки и народни предания, от всички творби и традиции на човечеството. В тази страна се разхождаха, дебнеха или спотайваха всички същества и се разиграваха всички събития, които непрестанно работещите мозъци на всички лекомислени древни и съвременни примати са си представяли. Тук (всяка нощ или само на Бъдни вечер) Дядо Коледа се носеше из небесата със своята шейна, теглена от елени. Тук някъде (всяка нощ или само в деня на Вси Светии) Ишабод Крейн караше изтощената си кобила да галопира по каменист път в отчаяно усилие да стигне магически мост, преди Конникът без глава да хвърли тиквата, която държи отпред на седлото си. Тук Дениъл Буун крачеше гордо през ливадите на Кентъки, преметнал дългата си пушка през рамо. Тук бродеше Сънчо и лукаво хилещи се същества изпълняваха лудешки танци по планинските върхове. Тук се разиграваше битката при Гетисбърг (отново и отново или само при специални случаи?), но не станалото в действителност сражение, а битка безкръвна, увенчана с ореола на величие и слава, каквато общественото съзнание през по-късни години си я представяше. Навярно и други битки, големи и кървави, изглеждаха велики заради значението си и още по-велики заради традицията. Ватерлоо и Маратон, Шайло и Аустерлиц, и някъде в бъдещето, когато щяха да се превърнат в история, безмислените, изпълнени с човешка агония боеве през Първата и Втората световни войни, в Корея и Виетнам. След някоя и друга година щяха да се появят, за да станат част от този свят, неща от знаменитото бурно време на двайсетте години — палта от миещи се мечки, джобни бутилки с алкохол и екстравагантни женски тоалети, както и гангстерите с автомати, скрити за удобство в калъфи на цигулки — дори може би вече се бяха появили.
Всичко, което човек може да си представи или си е представял много отдавна — цялата лудост и остроумие, цялата буфонада и жестокост, цялата лекомисленост и тъга, която хората от различните времена, като се започне от древния пещерен човек и се стигне до съвременния, са творялили в съзнанията си — беше събрано на това място.
Беше налудничаво, разбира се, ако се погледнеше рационално, от гледна точка на човешката логика, но ето че беше тук, навсякъде около мен. Яздех през местност каквато не може да се види никъде на Земята — приказен пейзаж, замръзнал под призрачната светлина на звезди, струпани в групи, коренно различни от съзвездията, които човек можеше да наблюдава от Земята. Свят на невъзможното, където разни бабини деветини се смятаха за закони, свят, лишен от каквато и да е логика, защото целият бе плод на въображението, непризнаващо никаква логика.
Конят продължаваше да върви напред, преминавайки към бавен ход на по-стръмните места и в лек уверен тръс, където пътят бе чист и равен. Главата ме понаболяваше малко и когато докоснах раната, по пръстите ми отново полепа кръв, но усетих, че започва да се образува коричка — изглежда тя заздравяваше нормално. Изобщо се чувствах по-добре, отколкото си представях, че бих могъл, и продължавах да яздя през замрялото поле под блясъка на звездите.
Очаквах всеки миг да срещна някого от странните жители на тази фантастична страна, но нито от тях не се появи. Най-накрая конят попадна на по-утъпкана пътека и премина изцяло в тръс. Километрите оставаха зад гърба ми и въздухът стана по-студен. От време навреме забелязвах в далечината населени места, които ми бе трудно да разпозная, въпреки че едно от тях доста ми заприлича на добре укрепен форт от типа на онези, който пионерите, тръгнали на запад, строили, когато си пробивали път към новите земи на Кентъки. Понякога на осеяната със звезди тъмнина блясваше далечна светлина, но нямаше как да разбера какво може да е това.
Изведнъж конят се закова на място и само благодарение на късмета си не излетях от седлото над главата му. Досега се бе движил в безгрижен тръс като щастливо люлеещо се конче и спирането му бе съвсем внезапно, без никакво предупреждение. Ушите му се наостриха и ноздрите му се разшириха, като че ли се опитваше да различи нещо в мрака отпред.