Задавях се и ми се повдигаше, краката ми се подкосяваха от страх, а когато се обърнах да побягна, почвата се надигна изпод мен и ме захвърли по лице на земята. Стоварих се върху някаква твърда повърхност, като одрах лицето и ръцете си и почувствах, че в устата ми някакъв зъб се разклати от удара.
Вонята обаче бе изчезнала и беше по-светло, отколкото преди, светлината не беше вече зеленикава, и когато се изправих, видях, че гората също е изчезнала.
Забелязах, че съм паднал върху асфалт, и внезапен страх проряза съзнанието ми. Дали не беше писта на летище? Или свръхбърза магистрала?
Замаян от умора, огледах дългата асфалтова ивица.
Стоях точно по средата на автомагистрала. Но нямаше никаква опасност. Срещу мен не летяха коли. Автомобили, естествено, имаше, но те не се движеха. Просто стояха на място.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Известно време не осъзнавах какво се е случило. Отначало се бях изплашил при мисълта, че се намирам по средата на високоскоростна магистрала. Веднага разпознах какво беше това — широките асфалтови платна, тревната ивица, която ги разделяше, тежката стоманена ограда, която се виеше от дясната страна във всяка от двете посоки на движение и отделяше платната от останалия свят. После видях спрелите автомобили и това също ме стресна. Една закъсала кола, паркирала встрани, извън асфалта, с вдигнат капак на мотора, не беше необичайна гледка. Но да видиш дузина или повече в същото положение беше нещо съвсем друго. А хора нямаше, никаква следа от хора. Навсякъде виждах само коли, някои от тях с вдигнати капаци. Сякаш изведнъж всички тези автомобили се бяха повредили и внезапно бяха спрели на магистралата. И това не бяха единствено колите в непосредствена близост до мен. Навсякъде по платната в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът, стояха други неподвижни коли, някои от които представляваха само черни точки в далечината.
Едва тогава, след като възприех и осмислих факта, че колите са закъсали, до съзнанието ми достигна друг очевиден факт — нещо, за което би трябвало да се сетя веднага.
Отново бях на земята на хората! Вече не се намирах в онзи странен свят на Дон Кихот и на Дявола!
Ако не бях толкова шашардисан от колите, навярно щях да съм безкрайно щастлив. Но гледката ме смути толкова, че забравих всичко друго.
Отидох до най-близката кола и я огледах. На предната седалка лежаха пътна карта и куп туристически брошури, а в единия ъгъл на задната бяха натикани термос и пуловер. От пепелника стърчеше лула, докато ключовете явно бяха прибрани.
Надникнах също в някои от другите коли. Тук-там имаше оставен багаж, сякаш хората бяха отишли да потърсят помощ и възнамеряваха да се върнат обратно.
Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта и въздухът взе да се постопля.
Надолу по пътя като тънка линия, замъглена от разстоянието, се забелязваше надлез, извил се в дъга над асфалтовите ленти. Навярно там имаше отклонение, което щеше да ми позволи да напусна магистралата. Тръгнах към него и дълго време вървях сред утринната тишина. Над горичката встрани от оградата на магистралата прелитаха птички, но не чуруликаха.
Значи отново си бях у дома, както и Кети, ако можех да вярвам на Дявола. „А къде ли е тя?“ — запитах се. Най-вероятно в Гетисбърг, вкъщи, на безопасно място. Обещах си, че веднага щом намеря телефон, ще звънна и ще проверя къде е.
Отминах редица закъсали коли, без да си правя труда да надникна в тях. Най-важното беше да се измъкна от магистралата и да намеря някой, който да ми каже какво става тук. Стигнах до знак, на който пишеше „70S“, и когато го видях, разбрах къде се намирам — някъде в Мериленд между Фредерик и Вашингтон. Дадох си сметка, че конят е изминал значително разстояние през нощта — в случай че географското разположение на онзи друг свят отговаряше на това в нашия.
На табелата, която указваше изхода от магистралата, беше изписано името на град, за какъвто никога не бях чувал. Поех уморено по водещото навън странично платно и там, където то се вливаше в тесен път, видях бензиностанция. Вратите й обаче бяха заключени — изглеждаше изоставена. Продължих да вървя, докато стигнах до някакъв малък град. Покрай бордюрите стояха коли, но иначе по улиците нямаше никакво движение. Влязох в първото заведение, което се изпречи на пътя ми, малко кафене, построено от бетонни панели, боядисани в болнавожълт цвят.
Край дългата маса в средата на помещението нямаше седнали никакви посетители, но някъде от сэседно помещение се дочу тракане на тенджери. В печката гореше огън и се разнасяше миризмата на кафе.