Бях попаднал на такова положение, което на всяка цена трябваше да си обясня. Ако никакви коли не вървяха, ако никакви влакове не можеха да се движат, ако всички комуникации бяха прекъснати, само след още няколко дни страната щеше да се окаже в бедствено положение. Без транспорт и съобщения икономиката на цялата нация щеше внезапно да рухне. В много от големите градове храната нямаше да стига, като настъпването на този момент се ускоряваше от безразсъден стремеж към запасяване. Хората щяха да са гладни и озверели тълпи щяха да се втурнат да търсят храна навсякъде.
Дори сега, според мен, трябваше да се забелязва началото на паниката. Пред лицето на неизвестността и при липсата на свободния поток на информация ще се появят какви ли не спекулации и слухове. След ден-два, подхранвана от тези слухове, ще настъпи абсолютна и пълна паника.
На нашиия свят вероятно бе нанесен удар, от който, ако не се намери верен отговор, той може и да не се оправи. Съвременното общество представлява фин и сложен механизъм, който функционира до голяма степен благодарение на бърз транспорт и мигновени комуникации. Издърпайте изпод краката му тези два основни блока и цялата му крехка структура може да се сгромоляса. За не повече от месец нашата горда обществена формация ще изчезне и човекът отново ще стане варварин, като хищни скитащи банди ще търсят такива места, където да намерят препитание.
Бях открил един отговор на въпроса какво бе станало, но определено нямахпредстава какво може да се направи в случая. Като поразмислих, разбрах, че дори отговорът, с който разполагах, е безполезен. Никой нямаше да ми повярва и много вероятно бе също да не ми се даде даже възможност, да убедя слушателите в правотата на думите си. При сегашната ситуация положително ще възникнат куп налудничави обяснения и моето ще е само едно от тях — също толкова налудничаво.
Жената подаде глава от кухнята и рече:
— Не съм ви виждала наоколо. Сигурно не сте тукашен.
Кимнах.
— Сега има много чужденци в града — продължи тя. — Дойдоха от магистралата. Някои от тях идват доста отдалеч, а няма как да се върнат у дома и…
— Железниците трябва да работят.
Тя поклати глава.
— Не съм сигурна. Най-близката гара е на трийсет километра оттук и чух някой да казва, че влаковете също не се движат.
— А къде точно се намирам? — попитах.
Жената ме изгледа подозрително.
— Струва ми се — рече тя, — че много неща не знаете.
Не й отвърнах, тя почака и най-сетне отговори на въпроса ми.
— Вашингтон — добави накрая — е на петдесет километра оттук по пътя.
— Благодаря — кимнах й.
— Доста дълъг и тежък поход, особено в ден като този — каза жената. — Ще е бая жежко чак до вечерта. Да не възнамерявате да изминете пеша целия път до Вашингтон?
— Обмислям тази възможност — отвърнах.
Тя вдигна рамене и се прибра в кухнята.
Вашингтон е на петдесет километра, а на колко ли е Гетисбърг? На сто или повече? Освен това не бях сигурен, че Кети ще е Гетисбърг.
Запитах се къде ли е — във Вашингтон или в Гетисбърг?
Във Вашингтон имаше хора, които трябваше да научат, които имаха право да научат онова, което щях да им кажа, въпреки че най-вероятно нямаше да ме изслушат. Имаше хора, някои на доста високи постове, които ми бяха приятели, и други, които ми бяха добри познати, но ще се намери ли някой между тях да ме изслуша? Представих си разговора с неколцина и реших, че никой от тях няма да ме вземе на сериозно. Първо, те не можеха да си го позволят; не можеха да се изложат на присмеха, с който щеше да се посрещне фактът, че изобщо са ми повярвали. Бях убеден, че във Вашингтон няма да постигна нищо друго, освен да си ударям главата в каменни стени.
Давайки си сметка за тези евентуални резултати, всичко ми подсказваше, че трябва да намеря Кети колкото е възможно по-бързо. Ако светът бе изправен пред крах, двамата трябваше да бъдем заедно, когато рухне. Кети беше единственият човек на земята, знаещ всичко онова, което знаех и аз. Тя беше единственият представител на човешката раса, който би разбрал душевните ми терзания — единственото същество, което би ми съчувствало и би пожелало да ми помогне.
Макар да не ставаше дума просто за съчувствие и помощ, а да имаше нещо повече от разбиране. Спомних си топлината и уханието на тялото й в ръцете ми, щастливото й лице, когато погледна нагоре към мен осветено от огъня на вещицата. „След толкова много години — помислих си, — след много други жени в странни и далечни земи, тук най-накрая бях открил Кети.“ Бях се върнал в градчето, където бях прекарал детството си, без да съм уверен, че постъпвам правилно, без да съм сигурен какво ще намеря, и там бях открил Кети.