Жената се появи с чиния с яйца и шунка и аз се заех със закуската.
Докато се хранех, в съзнанието ми се прокрадна една странна и адски натрапчива мисъл и постепенно ме обзе целия. Опитах се да се отърся от нея, защото беше лишена от смисъл. Но колкото повече се опитвах да я отхвърля, толкова повече се вкопчваше в мен — убеждението, че ще намеря Кети не в Гетисбърг, а във Вашингтон, пред оградата, опасваща Белия дом, където ще храни катеричките.
Спомних си, че бяхме говорили за катеричките през онази вечер, когато я бях изпратил до дома й; опитах се да се сетя какво ни беше навело на тази тема и за какво си бяхме приказвали във връзка с нея. Обаче не можех да си спомня друго, освен че бяхме говорили за катеричките, и бях съвсем сигурен, че в приказките ни не бе имало нищо, което да породи сегашното ми странно хрумване. Независимо от всичко продължавах да изпитвам безсмисленото твърдо убеждение, че ще открия Кети край Белия дом. А после, отгоре на всичко, ме обзе паника. Трябваше да стигна колкото се може по-бързо до Вашингтон, за да не изпусна Кети.
— Господине — прекъсна мислите ми жената зад тезгяха, — как сте си одрали така лицето?
— Паднах — отговорих й.
— Имате страшна рана отстрани на главата — забеляза тя. — Изглежда възпалена. Трябва да отидете на лекар.
— Нямам време — рекох.
— Старият доктор Бейтс живее съвсем наблизо — каза жената. — Едва ли има много пациенти и няма да ви се наложи да чакате. Не е голям хирург, но сигурно ще се справи с разцепената ви глава.
— Не мога — отвърнах. — Трябва да отида колкото се може по-бързо във Вашингтон. Нямам време за губене.
— В кухнята имам шишенце с йод. Мога да ви измия раната и да й сложа малко от него. Навярно ще намеря някоя чиста кърпа за чинии, за да ви превържа. Не бива да ходите така навън, защото може да се замърси и разлюти.
Понаблюдава ме още известно време, докато се хранех, накрая заяви:
— Няма да е голям проблем, господине. Освен това знам как да го направя. Едно време бях медицинска сестра. Нещо трябва да не ми е било наред в главата, за да зарежа такава работа и да държа тая дупка тук.
— Споменахте, че синът ви имал колело — обадих се аз. — Той би ли ми го продал?
— Е, откъде да знам — каза жената. — Раздрънкано е и не струва много, но на него му трябва, за да ми носи яйцата.
— Ще му дам добра цена — предложих.
Тя се поколеба, после отвърна:
— Ще го попитам. Но можем да поговорим за това и в кухнята. Трябва да намеря йода. Не мога да ви пусна да си тръгнете оттук в такова състояние.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Жената предсказа, че ще бъде доста горещо, и се оказа права. От настилката се излъчваха топлинни вълни и ме обгръщаха. Небето приличаше на бронзова купа и никакъв полъх на ветрец не раздвижваше нажежения въздух.
Отначало имах известни проблеми с велосипеда, но след няколко километра тялото ми възвърна някои от уменията си, запрограмирани в него от дните на детството ми и започнах да въртя по-уверено педалите. Не беше лесно, но все пак беше за предпочитане пред ходенето.
Казах на жената, че ще платя добра цена за колелото, и тя се хвана за думите ми. Взе ми сто долара — почти всичките пари, които имах. Сто долара за стара бракма, привързана с тел да не се разпадне, която струваше най-много десет. Но изборът бе да платя цената или да вървя пеш, а аз бързах. Освен това, ако положението продължеше да е същото, вероятно цената за колелото нямаше да изглежда толкова висока. Само ако бих могъл да задържа коня, щях да имам нещо наистина ценно. Конете и велосипедите можеха да се окажат превозните средства на бъдещето.
Магистралата бе задръстена със закъсали коли и камиони, тук-там се виждаше някой автобус, но нямаше никакви хора. Всеки, който е бил в някой от спрелите автомобили, бе имал достатъчно време да се махне от пътя. Гледката беше потискаща, сякаш всички тези превозни средства са били живи същества, които са убити и оставени да лежат тук; сякаш самата магистрала е била живо същество, изпълнено със звуци и движение, което сега лежеше мъртво.
Продължавах да въртя педалите, като изтривах потта от очите си с ръкава на ризата и съжалявах, че нямам манерка с вода. След известно време влязох в някакъв град.
Имаше доста хора, но липсваше движението на машини по улиците. По тях вместо коли се носеха велосипеди и дори видях неколцина, които използваха ролкови кънки. Какво по-смешно на този свят от мъж в официален костюм, който носи черно кожено куфарче и се опитва да бъде невъзмутим, докато се движи по улицата на ролкови кънки. Хората наоколо мълчаливо бездействаха, насядали по бордюрите, стъпалата или на тревата в градините си, или си вършеха работата, въпреки че по лицата им бе изписано отчаяние.