Президента му махна с ръка да млъкне.
— Мисля, че ви разбрахме — рече той.
— Те са ужасно безхарактерни — каза Дявола. — Нямат нито вкус, нито стил. Те са блудкави и безмозъчни същества. Между тях няма нито един, който наистина да е зъл, нито такъв, който наистина да е добър — от добротата им ми се повдига. Съвсем искрено ви питам как може да се изгради свястна цивилизация с народ като този?
— И не само на вас ви се повдига — намеси се министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Ужасен съм, че седим тук и слушаме цялата тази идиотщина.
— Само още нещо — обади се Президента. — Опитвам се да схвана цялата тази работа. Ако може да обясните…
— Предполагам — рече Дявола, — че сега се питате какво може да се направи в случая.
— Точно така — потвърди Президента.
— Може да сложите край на всички тези глупости. Може да спрете всички глупаци като Мики Маус и смърфовете. Може да се върнете към истинската фантазия. Може да си мислите за разни зли създания и за други, които са добри, и да повярвате в тях…
Министърът на селското стопанство подскочи.
— Никога през живота си — развика се той — не съм чувал такова мерзко предложение. Той иска да ни наложи мисловен контрол. Иска от нас да диктуваме развлекателните ценности и да ограничим художественото и литературно творчество. И дори да се съгласим с това, как може да го направим? Законите и разпоредбите няма да са достатъчни. Ще трябва да започнем подмолна кампания, много секретна операция, която предполагам, че едва ли ще можем да запазим в тайна повече от три дни. Дори да успеем, ще са необходими милиарди долари и непрестанни усилия в продължение на години от най-добрите специалисти на Медисън Авеню, а не мисля, че и тогава това би могло да се наложи. Не се намираме в ранното Средновековие, а както схванах, този господин особено цени откровеното мислене през тази Епоха на мрака. Не можем да накараме народа си, нито другите народи по света, да започнат отново да вярват в дяволи и духове, нито пък в ангели. Затова предлагам да сложим край на тази дискусия.
— Приятелят ми — заяви министърът на финансите — взима всичко твърде на сериозно. Самият аз не мога, както предполагам не могат и много от присъстващите тук, да разглеждам случилото се, за нещо, което изобщо има някакъв смисъл. Да се придава оттенък на възможност на тази подигравателна ситуация, като се обсъжда дори на най-хипотетична основа, според мен означава позорно да деградираме и да не се придържаме към достойната висота на нормалната процедура.
— Чуйте го само! — обади се Дявола. — Чуйте го!
— Достатъчно се наслушахме на безсрамните ви приказки — обърна се към него директорът на ФБР. — Съвсем не е в най-добрите традиции на Съединените щати съвет на най-висшите държавници да се обижда с такива лишени от смисъл и злобни словоизлияния от устата на нещо или някого, който изобщо не може да си служи правилно с факти.
— Така заначи, а! — разбесня се Дяволът. — Не може да си служи праявилно с факти, казвате. Ще ви покажа аз на вас, мухльовци такива, къде зимуват раците. Ще спра колелата и електричеството и когато се видим отново, навярно ще имаме по-добра основа, върху която да се спазарим.
След тези думи той се пресегна и ме хвана за лакътя.
— Хайде да си вървим! — изрече твърдо той.
Не се съмнявах, че си тръгнахме сред ярка светлина, гръм, лоша миризма и пушек. Във всеки случай светът отново изчезна и се озовахме сред мрак и вой на ветрове, а когато просветна, видях, че се намираме пак на тротоара пред оградата на Белия дом.
— Е, предполагам, че добре им го казах право в очите, момко — обяви тържествено Дявола. — Смъкнах горделивите кожи от гърбовете на тези измамници. Видя ли лицата им, когато ги нарекох мухльовци?
— Да, добре се справи — отвърнах отвратен. — Не си по-културен от някоя свиня.
Той потри ръце.
— А сега — рече — да се захвана с колелата.
— Зарежи тази работа — предупредих го. — Ще съсипеш напълно на нашия свят, но помислил ли си, какво ще стане с твоя скъпоценен свят…
Дявола обаче не ме слушаше. Гледаше през рамото ми надолу по улицата и на лицето му се изписа странно изражение. Тълпата беше изчезнала, но сега в парка на отсрещната страна на улицата имаше доста хора, които викаха възбудено.
Обърнах се да погледна.
В далечината, може би на половин квартал разстояние, срещу нас по улицата се носеше с огромна скорост Дон Кихот, яхнал тичащия си чувал с кокали, който играеше ролята на кон. Забралото на шлема му беше спуснато, а щитът — вдигнат. Насоченото право напред копие блестеше на слънцето. Зад него Санчо Панса яростно шибаше магарето си, което подскачаше със спънати крака и гледаше като уплашен заек. Размахвайки камшик с една ръка, Санчо Панса държеше другата си изпъната встрани, стискайки в нея ведро. В него имаше някаква течност, която заплашително се плискаше, докато магарето се опитваше с всички сили да настигне втурналия се в бясна атака кон. А след двамата гордо крачеше бял еднорог, който сякаш грееше в бяло на ярката слънчева светлина и тънкият му рог приличаше на сребърно копие. Движеше се леко, грациозно, целият излъчващ изящество, а върху него, седнала странично, яздеше Кети Адамс.