Звънецът внезапно издрънчава и аз се обръщам намръщено. Кой е дошъл толкова рано сутринта?
Оставям всичко на плота, отивам до входната врата, навеждам се и поглеждам през прозореца.
За вълка говорим…
Бившата ми стои на прага по найлонов спортен клин и подобен на него потник. Косата ѝ е вдигната на рошав кестеняв кок, но е напълно гримирана. Тя е единствената жена, която познавам, която се гримира, за да отиде на фитнес.
Разбира се, вероятно ходи там само за да се среща с мъже.
Отварям вратата и се опитвам да съм тих, за да не събудя Джордан.
— Какво искаш? — казвам, задържайки вратата.
— Много си любезен. — Тя се усмихва подигравателно, ръцете ѝ са кръстосани на гърдите. — Винаги се държиш като задник, а?
И без да чака покана, влиза, като избутва ръката ми.
— Щом се появяваш на прага ми в пет сутринта, не е за добро — казвам и затварям вратата. — Пияна ли си?
Тя влиза в кухнята, хвърля ключовете си върху плота и се обръща с лице към мен.
— Защо синът ми живее в къщата на някакво случайно момиче, а не при теб?
Боря се с порива да завъртя очи на фалшивата ѝ загриженост, която е просто извинение да ме хока.
— Добре дошъл е да се върне вкъщи по всяко време — обяснявам, докато отивам до високия стол и вземам тениската си. — Той е онзи, който си тръгна.
— Защото позволяваш на Джордан да остане. Защо?
Нахлузвам дрехата през глава.
— Ако искаш да знаеш какво става с Коул, попитай Коул. Колкото до това на кого давам стая под наем, не е твоя работа.
Прокарвам пръсти през косата си, защото забравих да я оформя. Линдзи замълчава за миг и аз не поглеждам към нея, докато изключвам телефона от зарядното и си го пъхам в джоба.
Тя се приближава до мен, хваща брадичката ми и ме принуждава да се обърна към нея.
Отдръпвам се.
— Какво?
— Зачервил си се.
— Навън е горещо — отвръщам.
Но кръвта се затопля под кожата ми и сърцето ми затуптява по-силно. Вземам кафето и отпивам, за да прикрия нервността си. Тази жена е като акула. Надушва кръв през цял океан.
— Знам как изглеждаш, след като свършиш — атакува ме. — Така че въпросът е… Дали е сладкото тийнейджърско задниче горе или някоя нова?
Тръшвам чашата си на плота и я поглеждам кръвнишки.
— Достатъчно.
Проклятие. Забравих колко е умна. Още не съм излязъл от къщи и първата срещната ме разконспирира. Страхотно.
Отправям се към масата, сядам и си обувам чорапите и ботушите, после събирам всичко, което ще ми трябва през деня.
— Коул напусна работа — казва ми най-накрая. — Преди три дни.
Поглеждам нагоре и спирам да си подреждам нещата. Три дни?
— Нека ти кажа нещо — продължава снизходително. — Родителството не приключва, когато синът ти стане на осемнайсет и вече не се налага да плащаш издръжка. Той все още се нуждае от теб.
— Извини ме, че не вземам уроци по родителство от жената, която забременя, за да има кой да я издържа през остатъка от живота ѝ. — Обръщам се към нея и я приковавам с поглед. — Може би е напуснал, за да не работи за дребни стотинки, след като го караш да ти дава половината си заплата.
Тя ме зашлевява и главата ми отскача настрани.
Но аз само се разсмивам.
Разбира се, че се притеснявам. Напуснал е работа и не се е прибрал вкъщи, но не смятам да я оставям да ме поучава. Тя го използва, а на мен ми е писнало от глупостите ѝ.
— Това е причината да не му позволяваш да работи при мен, нали? — казвам, без да отстъпя. — Защото в замяна ще му плащам сметките и ще му давам джобни, за да съм сигурен, че няма да докопаш цялата му заплата. Пука ти за него само когато ти носи пари. — Събирам си нещата и тръгвам към вратата, като я дърпам. — Знаеш ли на кого завиждам най-много? На всички мъже, избягали от теб, преди да ги вържеш с дете. Не съжалявам, че имам Коул, но съжалявам, че е от теб. Изчезвай.
Гордея се, че запазих гласа си тих и успях да проявя известен самоконтрол, но отвътре кипя. Идва в къщата ми, обвинява ме, че съм лош родител, и после ме зашлевява. Не ми е съпруга и никога не е била. Трябва да я търпя, но не постоянно.
Тя седи там и изглежда почти развеселена, накрая се приближава до мен.
— Да — казва, на път да излезе, но после се обръща и подхвърля през рамо: — Защото къщата ти е единствената област от живота ти, от която можеш да ме изхвърлиш.
После очите ѝ пробягват към стълбите и се връщат обратно към мен, а върху устните ѝ играе злобна самодоволна усмивка.