Гърлото ме стяга, а сълзите парят в очите ми.
Излязъл е.
Усмихвам се насила и се надявам това да прикрие гнева, който изпитвам.
— Аха. Ще му звънна. Благодаря.
Прекратявам разговора и затварям очи, мъча се да се успокоя. Излязъл е. Без дори да ме уведоми. Просто ме е оставил да седя тук.
Примигвам, за да разкарам сълзите, отказвам да се чувствам наранена. Пукаше ми за него и се чукахме. Но не го обичам, а на него явно изобщо не му дреме. Получи онова, което искаше.
Цялото това собственическо отношение и нуждата да ме наглежда и защитава. Просто е искал да ме задържи наблизо, за да ми бръкне в гащите. Отказвал ми е, защото се е чувствал зле, но просто е изчаквал, за да може да се самонавие. Планът винаги е бил да ме вкара в леглото. Сега, след като получи онова, което искаше, си развърза ръцете и хей, може би Ейприл също е в „Ред“ тази вечер и ще могат да продължат оттам, откъдето ги прекъснах.
Изръмжавам и подритвам стола.
Това не може да ми се случва. Вече не. Приключва сега.
Вдигам телефона и набирам Кам, защото си спомних кой ден сме днес.
— Здрасти, какво има? — казва тя.
Извивам устни, внезапно почувствала се дръзка.
— Мисля, че искам да посетя първия си конкурс „Мис Мокра фланелка“.
Тя ахва и после изпищява в слушалката:
— Да!
Глава 20
Пайк
Отбивам в алеята пред нас малко след девет и поглеждам нагоре към къщата. Още няма да си е легнала, а аз не съм в по-добро състояние да се разправям с нея, отколкото бях преди четири часа, когато приключих работа. Но не мога да отлагам повече. Трябва да поговорим.
Виждам лампичка в кухнята, вероятно онази над печката, но иначе къщата е тъмна и част от мен се надява наистина да е заспала, защото не искам да го правя.
Скачам от пикапа, затръшвам вратата и тръгвам към верандата. Пъхам ключа в резето, завъртам го, отварям вратата и пристъпвам в тъмната всекидневна. Отникъде не се процежда светлина, не чувам и музиката ѝ. Знам, че закъснението ми не е минало незабелязано. Преди два часа ми звънна, но не остави съобщение. Със сигурност е ядосана.
Поемам си дъх и веднага надушвам топлото сирене и пикантния салам. Пица.
Влизам в кухнята, отварям фурната, виждам голямата кутия от „Джо“, изваждам я, после я поставям отгоре на печката.
Надигам капака. Всички парчета все още седят в кутията, недокоснати.
Стомахът ми се свива, чувствам се като боклук. Разбира се, знаех, че ще е приготвила нещо за вечеря. Връщам се обратно във всекидневната, вземам дистанционното и пускам телевизора, виждам как тъмното стъкло оживява, а плакатът на Изгубените момчета (1987) се появява на екрана на „Нетфликс“. Подготвила е всичко за вечерта.
Замъквам се горе и спирам пред вратата на стаята ѝ, но не виждам никаква светлина под прага.
Почуквам два пъти и зачаквам. Когато не отговаря, завъртам дръжката и отварям вратата.
На лунната светлина, проникваща през прозореца, виждам, че леглото ѝ все още е оправено, а стаята е празна.
Пулсът ми се учестява. Колата ѝ все още не върви. Къде е отишла?
Дали все пак не е на работа? Отново проверявам телефона си за съобщения, но не виждам нищо.
Може сестра ѝ да я е закарала.
Но щеше да ми каже, ако трябваше да работи тази вечер.
Набирам Джордан и изтичвам надолу по стълбите, докато телефонът звъни, и изключвам телевизора.
Когато най-накрая ми вдига, музиката ме удря в ухото и аз потрепвам, докато отдръпвам телефона съвсем леко.
— Здрасти — казва ми и съм изненадан, че звучи толкова… спокойна.
— Къде си?
— Навън — отвръща. — Ще се прибера по-късно.
— На работа ли си?
Тя се разсмива, чувам гласа на друга жена и разговори в далечината.
— Ъъъ, не — отвръща най-накрая.
Тогава чувам вика на нещо, което звучи като звука от гърлата на четиресет мъже, изправям се и се опитвам да разбера какво се случва, по дяволите.
— Джордан, съжалявам, че закъснях — казвам ѝ.
— А?
— Съжалявам, че закъснях! — викам в слушалката. — Имахме много работа и трябваше да остана.
— Тогава защо не се обади? — отвръща с по-силен глас. — Не си бил на работа. Бил си в „Ред“, а аз вече не смятам да чакам. Навън съм с приятели и се забавлявам. Ще се прибера по-късно.
После музиката и далечният глас на диджея заглъхват и линията прекъсва, когато Джордан ми затваря.
Затваря ми.
Свалям телефона от ухото си и се втренчвам в него. Добре, явно е ядосана. Поне така мисля. Но не звучеше ядосана. Нито пияна. Звучеше безразлична и поради някаква причина това ме кара да се чувствам още по-зле. Мога да се справя с гнева ѝ, но не и с момиче, което е напълно доволно от заключенията, които си е извадило, каквито и да са те. Мамка му.