— Какво правиш? — питам, затварям отново очи и се сгушвам в него.
— Ще поспиш ли при мен?
Да поспя при него? Защо изобщо ме пита? Няколко вечери заспивах в леглото му, но през повечето време се стараех да прекарвам нощите в собственото си легло, в случай че Коул се прибере и започне да ме търси. Или още по-лошо, влезе в стаята на баща си и ме открие там. Искам Коул да знае — не желая да се крия повече, — но двамата се съгласихме, че няма нужда да разбира така.
Той ме полага в леглото си и аз издърпвам чаршафа над бельото и потника си.
— Искаш ли да се съблека? — дразня го.
— Не, моля те, недей. — Той заключва вратата, заобикаля долната част на леглото и ляга от другата страна. — Наистина имам нужда от сън и ще ми бъде трудно да не се надървя дори ако си облечена.
Вдига ръка и ми прави знак да се приближа и аз се сгушвам до него и опирам глава на рамото му.
Обзема ни вълна на спокойствие. Толкова е приятно.
Прокарвам пръсти по гърдите и корема му, после обвивам ръка около тялото му и поглеждам нагоре към него в тъмнината.
Двамата сме на напълно различни етапи от живота си. Веднъж той ме попита какво виждам в него. Бих могла да му задам същия въпрос.
— Какво гледаш? — пита той.
Навеждам глава обратно надолу, прокарвам устни върху кожата му и се замислям.
— Завиждам ти.
— Защо?
Свивам рамене.
— Ти вече си открил кой си, а аз не съм — казвам му. — Тревожа се за всичко. Дали ще завърша колеж? Дали ще стана онази, която искам да бъда? Дали ще имам приятели и ще направя нещо за този свят, или накрая и аз ще работя нещо, което мразя, също като сестра ми, баща ми и всички останали, които познавам? — Поглеждам обратно нагоре към него. — Имам предвид всички, освен теб. Ти създаваш впечатлението, че си доволен от себе си и че не съжаляваш за нищо. Аз съжалявам за всичко.
Засмивам се леко.
— Е, не за всичко — поправям се. — И се чувствам много глупава. Заради думите, които изричам, веднага щом излязат от устата ми. Заради нещата, които правя. Заради решенията, които вземам. Постоянно се съмнявам в себе си. Като например че вероятно бих била по-щастлива, ако не вдигам шум, държа си проклетата уста затворена и главата наведена.
Ръката му се стяга около мен.
— По-щастлива или в по-голяма безопасност?
Не е ли едно и също?
Но не, знам какво има предвид. Корабът е на безопасно място в пристанището, но това не е предназначението му.
— Мисля, че си изплашена, защото хората силно са се постарали да те накарат да чувстваш, че не заслужаваш вниманието им, Джордан — казва той. — Родителите ти, бившият ти от гимназията… дори Коул. Дала си им шанс, а те са злоупотребили с него. Вината е тяхна, не твоя. — Той повдига брадичката ми, за да срещна погледа му. — Не мисли, че има нещо общо с това коя си. И не позволявай на никого да те кара да се страхуваш от себе си. Ти си невероятна.
Усмивката ми изгрява и въпреки че в ума ми се прескачат хиляди съмнения за това накъде сме се запътили двамата с него, тази вечер ще живея за мига. Имах нужда да го чуя. Единственият друг човек, който ме надъхва така, е сестра ми.
Но с Пайк е по-приятно, защото мога и да го целувам.
— Освен това аз станах такъв, какъвто съм, защото нямах друг избор — отбелязва. — Ако нещата се бяха развили по друг начин, щях да отида в колеж. Да пътувам. Може би дори да ходя на работа с костюм. — Тялото му се сковава. — Аз ти завиждам. Все още се развиваш и можеш да станеш всичко, което поискаш. Всички избори в живота са пред теб.
Не бях се замисляла за това. Колко различен щеше да бъде животът му, ако Коул не се беше родил.
— Спомням си те с онзи костюм — замислям се. — Трябва да ме заведеш на среща с него някой път. Никога не си ме виждал с рокля.
Той мълчи, а палецът му се плъзга нагоре и надолу по ръката ми. Разбирам онова, което не ми казва. Не може да ме заведе на среща, освен ако не излезем извън града.
Поемам си дълбок дъх и избутвам притеснението в задната част на ума си.
— Когато те видях за пръв път, се почувствах, все едно са ме ударили — прошепва. — Тялото ти ме кара да се чувствам, все едно съм на увеселително влакче, когато го докосна.
Усмихвам се и събувам бельото си, после прехвърлям крак през него, яхвам го и се изправям.
Той издишва и ме хваща за бедрата.
— Но всъщност ме довършиха малките неща, които правиш: когато ми донесе обяд, когато ми нарита задника в онзи склад в бара на два пъти и дори когато ми каза да купя онези задни панели и ме разсмя с намеците си за това как приличам на пещера. — Той се разсмива. — Караш сърцето ми да тупти толкова силно, че ме боли, Джордан. Ти, устата ти и личността ти, всичко ме кара да искам да те докосна. Да не искам това да свърши.