Спирам се, няма нужда да оформям мисълта с думи. Мога да си представя само една жена да живее в тази къща.
Тръгвам към вратата.
— Нека позная… в замяна аз ще те издържам финансово, нали така?
— Мога да те направя щастлив — казва ми. — Правила съм го и преди.
Свеждам поглед, почти нямам нужда да обмислям това твърдение. Преди месец можеше и да се съглася с нея. Някога, много отдавна, за доста кратко бяхме щастливи. Няколко дни тук, няколко часа там.
Но сега знам, че дори не се е доближавало. Не може дори да се сравнява с онова, което преживях през последните няколко седмици.
— Връщай се в стаята си — излизам, оставям вратата отворена и после добавям през рамо: — Имам предвид в стаята на Джордан.
Изхвърчам в коридора и забавям ход, когато подминавам вратата на Коул, ужасно изкушен да я отворя. Онова вътре е мое. Кой мъж поставя момичето си в такава ситуация? Кой мъж не си признава, мамка му, и не си прибира онова, което му принадлежи?
Трябва да помисля. Изтичвам надолу по стълбите и си проправям път през кухнята и после през пералното помещение, а всеки миг, в който изчаквам, ме приближава все повече и повече до това да не мога да го понеса. Знам, че тя няма да позволи да се случи нищо, но трябва да я измъкна оттам.
Обаче веднага щом пристъпвам навън, виждам, че проблемът вече е решен. Поне за момента. Тя седи на ръба на басейна с крака във водата и поглежда към мен, когато излизам от къщата.
Спирам за миг, а сините ѝ очи са студени и далечни. Притеснението ме боде в гърба, защото знам, че стаята на Линдзи — стаята на Джордан — гледа към задния двор и тя може би ни наблюдава.
Насочвам се небрежно към градинската маса, запалвам пурата си и оставям запалката, пуфтя и вдишвам, докато краят ѝ не започва да свети в оранжево. Сладникавият аромат изпълва носа ми, издишвам пушека и веднага усещам как ме удря в главата. Приближавам се до страната на басейна срещу Джордан, поглеждам надолу към нея и виждам, че е облечена с шорти за спане и черен потник без сутиен под него.
Твърдите връхчета на гърдите ѝ се виждат оттук.
Напрягам челюст.
— С това ли спиш? — измърморвам, едва движа устни и държа гласа си възможно най-тих.
— Той ме е виждал и с по-малко.
Стискам пурата и потупвам края ѝ със средния си пръст. — И?
— И какво?
Повдигам вежда.
— Докосна ли те?
Чувам я как се засмива и издишва.
— Може би. — После присвива очи към мен. — А аз може да съм му позволила. Все пак крушата не пада по-далече от дървото.
Челюстта ме заболява, а тя поклаща глава и се извръща от мен.
Знам, че е ядосана. Знам защо е ядосана. И знам, че всички вършим глупости, когато сме ядосани. Тя ме отхвърля, а аз просто имам нужда от време да помисля. Само малко време.
— Не прави така — казвам ѝ.
— Тогава недей да ми задаваш тъпи въпроси.
Гърдите ѝ се повдигат и спускат от плиткото дишане, изглежда нещастна. Не знам какво да направя.
— Това ме убива — прошепвам и стрелвам очи към прозореца ѝ, за да се уверя, че Линдзи не ни гледа. — Убива ме, мамка му, да знам, че лежиш в неговото легло.
— Тогава трябваше да им кажеш истината — отвръща ми. — Че може да вземе моята стая, щом иска, защото аз вече спя в твоето легло.
Изправя се на крака, изтърсва задника си и вече не мога да я погледна в очите. Тя вече спи в моето легло. Да, така е.
И сега повече от всичко ми се иска да е там.
— Ако ме искаш, рано или късно ще ти се наложи да се изправиш срещу него — казва. — Не можеш да ме държиш затворена тук, Пайк. Искам да правя разни неща с теб, да излизаме заедно, да вечеряме навън, да те целувам и да не се притеснявам дали вратите са затворени, когато го правя.
Замълчавам за миг, но тя не чака да си възвърна дар словото. Тръгва към къщата и аз неистово поглеждам нагоре към прозореца ѝ, преди да хукна да я гоня. Хващам я за ръката, издърпвам я зад ъгъла на къщата и я подпирам на стената.
— Не можем — умолявам я и гледам надолу към нея. — Още не. Това, което правим, не е редно. Всички ще ни одумват. Коул няма да разбере.
Очите ѝ блестят от сълзи, докато гледа нагоре към мен, но челюстта ѝ е стисната от гняв.
Отстъпвам крачка назад и прокарвам ръка през косата си.
— Ами ако всичко свърши след две седмици и разруша връзката с хлапето си, защото не мога да си държа оная работа в гащите? — питам я. — Трябваше просто да си държа ръцете далеч от теб! Защо не можах да се въздържа? А?
Въпросът е риторичен, но е истина. Трябваше да си държа ръцете далеч от нея. Кой знае как ще го приеме Коул? Колко дълбоко ще забие ноктите си Линдзи в него заради това? Всичко, което съм направил през живота си, е било заради него. Не се записах в колеж, защото тя не искаше да работи, а имахме нужда от пари. Скъсах си гъза от бачкане, за да мога да си позволя всичко, от което се нуждае той. Коул най-накрая ми се доверява, а това може да развали всичко.