Джордан мълчи известно време и на мен това изобщо не ми харесва. Искам да разбера какво мисли, и когато е ядосана, поне знам, че иска да се кара с мен. Точно сега дишането ѝ е бавно и стабилно и тя просто се взира в мен твърде спокойно.
После кимва на себе си.
— Не си струва — разшифрова. После тръгва да си ходи. — Знам, че си прав.
— Джордан…
— Не, няма проблем. — Спира. — Разбирам. Знаех, че сестра ми е права. Нямаше да се получи.
Не това…
Но точно това имах предвид, нали? Ако не мога да му кажа сега, смятах ли да го направя изобщо? Кога би било по-лесно? След като са скъсали от няколко години?
Когато не отговарям, тя поглежда към мен.
— Ще се видим сутринта.
Тръгва към задната врата, а аз се чувствам, все едно са ме сритали. Чувствам се, като че ли никога повече няма да я видя.
Затичвам се след нея, хващам я за ръката и я спирам.
— Недей — умолявам я. — Господи, нямах това предвид. Джордан, аз… ти си струваш. Аз просто… — Поклащам глава. — Не знам.
— Няма проблем — казва, звучи толкова спокойна, че се плаша. — Наистина. Всъщност трябва да ти благодаря. От години се опитвам да бъда жена, на която бих се възхитила, и внезапно усещам, че съм успяла. Знам, че си струвам. Но ти не си.
Понечва да се отдалечи, но аз отново я спирам.
— Джордан.
Този път се обръща, вдига високо глава и измъква ръка от хватката ми.
— Тогава му кажи сега — настоява.
При този ултиматум въздухът напуска дробовете ми.
— Ела да му кажем заедно — настоява, — за да мога да си легна в нашето легло, да поспим и утре да продължим напред, защото всичко ще е приключило и повече няма да ни се налага да се притесняваме за това. — Очите ѝ ме предизвикват. — Кажи му сега.
Отварям уста да заговоря. Да ѝ кажа, че ще го направя. Че веднага ще се кача и ще кажа истината на сина си. Че мисля, че я обичам, че съжалявам и че не съм искал да го нараня.
Но знам, че съм прав. След два месеца тя ще се върне в колежа за постоянно, ще се среща с образовани момчета, които имат целия си живот пред себе си. Не искам да разстройвам семейството си, когато още не знам накъде отиваме. Няма право да го иска от мен.
Джордан започва да се отдръпва, а синьото в очите ѝ е като лед.
— Невероятно е колко бързо се случват тези неща, нали? — казва, докато бавно ме напуска. — Вече не изпитвам абсолютно нищо към теб.
Глава 24
Джордан
— Не изглеждаш добре, захарче.
Вдигам поглед от хладилника, където зареждам бутилки бира от касата, и се усмихвам леко на Грейди.
— Не е нещо, което кутия шоколадови бисквити не може да оправи.
Или кофичка сладолед, или Пайк да влезе точно сега, да ме вземе в прегръдките си пред всички и да ми каже, че ме обича.
Господи, толкова съм изморена. И изтощена. Направо не можех да го гледам снощи, исках само да се махна по-бързо от него и от живота му.
Взех току-що поправения фолксваген и отидох при сестра ми, после дойдох на работа в десет, за да се подготвя за дневната смяна, и съм тук от дванайсет часа, доста повече, отколкото трябва според графика.
Гневът и решителността не са ме напуснали, но към тях се присъедини и тъгата. Той ми липсва.
Но повече от всичко се ненавиждам.
Обичам го и го искам, но…
Не мога да съм с него.
Той ме разсмива и когато сме заедно, се чувствам уютно. Като че ли Пайк е единственото нещо в живота ми, което разбирам.
Но вече не се разбирам сама. Този път някой трябва да се бори за мен за разнообразие.
Няма да се върна.
— Предния път си тръгна, без да ми оправиш сметката — казва Грейди и изважда пари от портфейла си. — Ето ти бакшиша.
Плъзга няколко двайсетачки по бара, аз затварям хладилника и се засмивам тихо, а клепачите ми натежават от умора.
— Изобщо не се сетих за това, Грейди — казвам му. — Не се притеснявай за сметката. Просто се радвам, че си тук.
Което е истина. Той ме спасява от насилените разговори с другите, докато работя. Не флиртува с мен, нито подхвърля груби коментари, освен това харесва музиката, която пускам на джубокса.
Оставям парите и прибирам празната му бутилка, отварям нова и я слагам пред него.