— Ей, може ли две бутилки „Бъд“? — пита някой, слагайки пари на бара.
Приближавам се, чувам телефонът да звъни и виждам, че Шел се протяга към него.
Отварям хладилника и изваждам двете бири.
— Джордан? — повтаря Шел по телефона.
Поглеждам към нея и оставям бирите пред мъжа на бара.
— Кой се обажда? — пита тя.
Държа очите си върху нея и дишам плитко, докато вземам парите на клиента и отбелязвам напитките му на касата.
— Пайк? — казва в слушалката.
Поглежда ме и аз поклащам глава. Късно е, не съм се прибирала от снощи и всъщност съм изненадана, че още не е дошъл да ме търси и да ми отправи обичайните си нахални искания.
— Аха, няма я — лъже Шел. — Смяната ѝ свърши. Опитай на мобилния ѝ телефон.
Тя затваря, вероятно защото не иска да го слуша повече, и очевидно не знае, че Пайк вече ми се обади няколко пъти на мобилния телефон днес. Но не остави съобщение, нито ми писа.
Шел се приближава към мен.
— Какво става?
— Нищо.
Накланя недоверчиво глава.
— Изглеждаш изтощена. — Внимателно прибира косата зад ухото ми, докато почиствам бара. — Яла ли си нещо днес?
— Добре съм — казвам ѝ. — Просто съм изморена.
— Да не би Коул да ти създава още проблеми?
Въздишам, усещам как стомахът ми потреперва. Искам да поговоря с някого, но ми писна да съм момичето, което има проблеми с момчетата. Писна ми Шел да се тревожи за мен, и не искам да знае. Вече си мисли, че Пайк е задник, и поради някаква причина това не ми харесва. Не искам да ѝ давам повече муниции.
— Защо ти се обажда баща му? — настоява.
Избягвам погледа ѝ, пускам парцала в кофата с гореща вода, вземам нов и избърсвам същите бутилки с алкохол, които вече бърсах този следобед.
Усещам погледа ѝ върху себе си.
— Джордан, в какво си се забъркала?
Брадичката ми потреперва, а сълзите парят в очите ми.
— В нищо — отвръщам, все още без да я поглеждам. — Ще се оправя.
От кухнята излиза сервитьорка, понесла храна, и аз заобикалям една от другите барманки, която се връща с нова бутилка „Капитан Морган“ от склада с алкохол. Замислям се за миг, опитвам се да реша какво да правя после, и накрая се навеждам да взема пакет салфетки от шкафа. Отварям го и започвам да пълня една от кутиите на бара.
— Прибирай се вкъщи — казва Шел и слага ръка върху кутията. — Иди се наспи.
— Добре съм. Предпочитам да съм тук.
— Ако не искаш да се прибираш, тогава иди при сестра си — предлага. — Само те моля да си починеш. Ако работиш още часове днес, тази вечер няма да можеш да караш до вкъщи. Ще се видим утре.
Отварям уста да споря, но тя просто поклаща глава, защото знае какво се каня да кажа.
— Не съм ти майка — изтъква, — но все едно съм. Имаш нужда от сън. Вземи си храна от кухнята и тръгвай. Моля те.
Подчинявам се на Шел, правя си сандвич, който не ми се яде, качвам се в колата и паля двигателя. По осемдесетарската радиостанция, която съм настроила, върви песен на Алис Купър, но я спирам, защото изобщо не съм в настроение за бягството от действителността, за което обикновено копнея.
Вкъщи. Отнема ми около двайсет минути безцелно каране из града, вглъбена в мислите си, докато реша към чия къща да се насоча. Трябват ми дрехи и учебници и въпреки че не искам да виждам Пайк, Коул и майка му, не мога да използвам гримовете на сестра ми още един ден. Всичките са с брокат.
Когато отбивам в „Уинди Парк Плейс“, оглеждам върволицата коли и пикапи от двете страни на улицата, както и пълната алея на Пайк. Разпознавам някои от превозните средства, а други — не, но се пъхвам в свободното място между две коли пред къщата на Крамер и забелязвам светлините, идващи иззад оградата на Пайк откъм задния му двор.
Коул сигурно е вдигнал купон. Страхотно.
Оставям си чантата в колата, вземам ключовете, заключвам я и тръгвам към къщата. Искам да се намирам навсякъде другаде, само не и тук, но знам, че трябва да го направя. Кожата ми настръхва от притеснение, а космите на ръцете ми се изправят, когато музиката нахлува в ушите ми. Обаче се изкачвам бързо по стълбите на верандата, все още облечена в блузата с гол гръб от работа. Стягам високата си конска опашка и просто се надявам, че с всички тези хора наоколо Пайк и Коул няма да ме усетят как влизам и излизам.
Влизам в къщата и се оглеждам, виждам как се затръшва задната врата, когато някой излиза навън, после чувам как се затваря вратата на тоалетната в пералното помещение. Лампите под вратата за мазето са запалени и разговорите навън са почти толкова силни, колкото и музиката. Поне Коул държи хората извън къщата през повечето време. Пайк едва ли е успял да заспи на този шум.