Купонът навън продължава да беснее, а ние стоим в тъмната стая, вкопчени в безнадеждна битка. Въпросът е просто кой ще бъде наранен, а той все още си мисли, че може да се измъкне от този избор.
Иска ме, но е страхливец.
— Това трябваше да приключи, нали? — казва задавено толкова тихо, че да го чуя само аз. — След десет години ще бъда почти на шибани петдесет. Не искам да те натоварвам с това. Всичко така или иначе щеше да приключи. Винаги си го знаела.
Вече го знам. Очите ми горят и се наливат със сълзи, но е странно. Не съм сигурна, че изпитвам тъга. Онова, което казва, почти ме успокоява, защото тази история ми е позната. Свикнала съм с нея.
Тръгвам към вратата.
— Не съм готов да те пусна — казва ми и застава пред мен. — Още не. Не съм приключил… — Той търси подходящите думи. — С това да си говоря с теб и… да те обичам. — Хваща раменете ми и ме премества зад входната врата, а аз се озовавам с гръб към гардероба. — Нека отидем някъде. Само двамата. Днес има среднощна прожекция. Хайде. Да излезем за няколко часа и да поговорим.
Поглеждам нагоре към него.
— Някъде, където е тъмно, нали?
В киното, където няма да ни видят?
Той поглежда към мен, като че ли точно това си е мислил, и много съжалява, но това е положението.
— Ще го из мислим. — Слага ръце на вратичката зад мен, от двете страни на главата ми, и се навежда по-близо. — Само недей да си тръгваш все още.
Сковаността, която изпитвам от снощи насам, започва да отстъпва и го чувам в главата си. Няма да ходя никъде. Няма да ходя никъде…
Сигурна съм, че е вярно. И винаги ще бъде. Пайк не пренебрегва задълженията си. Винаги ще се грижи за мен.
Но не мога да се сетя за нещо, което бих искала да бъда за него, което да е по-лошо от задължение. Не искам да бъда както Коул, работата му, къщата или сметките. Аз не съм задължение.
Аз съм всичко друго, но не и това.
— Обичаш ли ме? — питам. — Влюбен ли си в мен?
Той задържа погледа ми и дори в тъмното виждам, че очите му са зачервени, изморени и го боли. Но когато отваря уста, от нея не излизат думи.
Поклащам глава.
— Предполагам, че няма значение. — Отказвам се. — Нямаш смелост, така че това няма да продължи дълго. — Изправям се и затягам хватка около ремъците на чантите. — И накрая ще се окажеш само загуба на време.
Лицето му помръква, изглежда напълно смачкан. Не е в състояние да направи каквото и да било. Всичко, което знае, е, че не иска да си ходя.
— О, това е прекрасно — казва някой. — Значи това те възбужда, а, Джордан?
Двамата с Пайк извръщаме глави и виждаме Джей, който тъкмо излиза от кухнята и пристъпва във всекидневната. Пайк отпуска ръце, изправя се и поглежда строго към него.
— Хайде, скъпа — дразни ме Джей, чак оттук подушвам бирата, която е пил. — Аз ще съм твоето татенце, можеш да си разтвориш краката и за мен, а в замяна ще изкараш малко пари за наема.
Пайк се хвърля към него и аз изпъшквам. Хваща Джей за яката, завърта го и го запраща към вратата. Джей почти не потрепва, може би защото знаеше какво си проси.
Сърцето ми спира, когато го виждам да се препъва на верандата, а Пайк го следва.
Двамата се търкалят по стълбите и на предната морава има няколко души, които си тръгват през задната врата или тъкмо излизат от колите си.
Джей избутва Пайк, но Пайк го хваща за ръката и засилва юмрука си, който се стоварва като чук върху лицето на Джей и го запраща на земята. Излизам на верандата и виждам, че минувачите са се спрели, за да зяпат, а останалите подвикват.
— Какво става, по дяволите? — чувам гласа на Коул.
Поглеждам натам и забелязвам, че се задава отстрани на къщата. Приближавам се до перилата и виждам как Пайк издърпва Джей от земята и го блъсва в една кола.
— Татко! — вика Коул и се затичва към тях.
Но изглежда, никой друг не го забелязва.
— Не се тревожи. — Джей се разсмива на Пайк, а от устната му тече кръв. — Можем да си поделим курвичката.
Коул се обръща към мен.
— Нарани ли те Джей?
Предполагам, че не му е било трудно да се досети за коя „курвичка“ става въпрос. Не казвам нищо.
Джей обръща поглед към мен и се провиква:
— Защо не кажеш на Коул колко ви е било уютно тук с татенцето му, докато го е нямало?
— Какво? — Коул стрелка поглед между нас, а на лицето му е изписано объркване.
— Пак ще се видим, Джордан! — извиква Джей, избутва ръката на Пайк и изважда ключовете на колата си. — Ти ще работиш в „Куката“ също като сестра си, а аз ще идвам, за да си купя задника ти. Обеща…
Още един юмрук се стоварва върху лицето му, но този път не е на Пайк. Коул е изтичал до него и сега го изпраща да се търкаля назад по паважа.