Джей изръмжава, изплюва се на земята, прокарва ръка по устните си и я отдръпва, за да я разгледа.
— Изби ми зъба! — изкрещява.
— Изчезвай оттук! — вика Коул и вдига ръце. — Махай се!
По челото на Пайк блести пот и той ме поглежда по същия начин, както вечерта, когато спахме заедно за пръв път. Когато го яхнах на моето легло, а той погледна нагоре към мен, предаде се и ми даде всичко, което поисках.
Всичко друго около нас изчезва. Той потърква юмруци в дрехите си, а тялото му е сковано, като че ли иска да изтича до мен, да ме вземе в прегръдките си и да ме отнесе нанякъде.
— Вие двамата? — чувам да казва Коул.
Примигвам, Пайк свежда поглед и магията се разваля. Коул застава между нас, поглежда напред и назад към двама ни, докато хората бавно се разпръскват, а аз виждам как свързва казаното от Джей с начина, по който се гледахме току-що.
— Джордан? — Коул ме ръчка да кажа нещо, но аз само свеждам очи, неспособна да го погледна.
Пайк преглъща и диша плитко.
— Коул…
— О, майната ти — казва му Коул, прекъсвайки го, и се отдръпва.
Пайк пристъпва напред, но Коул се завърта и бързо се отдалечава, излиза от двора и тръгва по улицата.
Пайк не го следва. Познава сина си поне толкова, колкото и аз, и знае, че тази вечер Коул няма да чуе нищо. А и какво би могъл да му каже Пайк, от което да се почувства по-добре? Щетите вече са нанесени.
Пайк стои там, взира се в Коул и изглежда така, все едно са му изтръгнали живота. Какво му остава сега?
Изваждам ключовете си, слизам по стълбите на верандата и тръгвам към колата си, без да спирам или да се колебая, докато подминавам Пайк Лоусън.
Той също не ме следва.
Сега знам, че наистина си е мислил онова, което намекна снощи. Просто не си струвам.
Знам, че всичко е объркано, набирам на телефона си. Бих искала да знаеш, че не беше за отмъщение. Просто се случи и съжалявам.
Взирам се в телефона от двайсет минути, опитвам се да реша какво да кажа на Коул. Смятам да се логаутна от социалните мрежи и известно време да говоря само със сестра ми и няколко други приятели. Имам нужда от тишина и спокойствие. Просто не исках да изчезна, без да му кажа нищо.
Не съжалявам, че се случи, но съжалявам, че го нараних. Пред себе си се оправдавам, че той ми изневери пръв и не му дължа нищо.
Обаче не искам всичко да свърши така. Не съжалявам, че си тръгвам. Не съжалявам, че няма да го видя скоро.
Но просто исках да знае… Че причината не е в него.
Обичаш ли го? Изскача отговорът му.
В гърлото ми бодат игли, натискам копчето отстрани на телефона и го изключвам.
Преглъщам буцата в гърлото си, натъпквам телефона в страничния джоб на чантата, закопчавам го и затварям очи, за да спра сълзите.
Шел влиза в склада за алкохол, където стоя пред няколко каси бира, и вместо да ми даде чека за заплатата, който отиде да вземе, изважда пачка банкноти и я пъха в чантата ми, без да ми я покаже.
След като отново спах у сестра ми снощи, днес дойдох в бара, за да си взема заплатата, преди да си тръгна. Но по вида на пачката банкноти, която скри в чантата ми, съдя, че със сигурност ми е дала много повече, отколкото съм си заработила.
Ако започна да споря с нея, ще бъде само загуба на енергия. Отбелязвам си наум, че ще трябва да работя допълнителни часове, когато се върна обратно. Когато и да е това.
— Какво смяташ да правиш? — пита ме с ръка на хълбока и поглежда към мен.
— Не знам.
— Къде отиваш?
— Не знам.
Тя въздиша, а аз вземам чантата и я мятам през рамо.
— Обикновено това би ме изплашило, но… — провлачвам и се замислям. — Не искам да продължа да правя всичко, което съм правила по-рано. Искам утре да се събудя и да не мога да позная живота си. — Вдигам очи и поглеждам към нея. — И моля те, недей да ме поучаваш, че когато бягам без посока, позволявам на другите да определят как да се чувствам…
Тя ме хваща за раменете и заговаря твърдо.
— Бягай — казва ми решително. — Бягай далеч оттук. Просто върви. Обади се, ако имаш нужда от нещо, става ли?
Кимвам, благодарна, че ме разбира.
— Можеш ли да кажеш на Кам да не се притеснява? Добре съм и ще ѝ се обадя.
— Няма ли да отидеш да я видиш?
В очите ми избиват сълзи, заобикалям Шел, отскубвам се от хватката ѝ и излизам от склада за алкохол.
— Не мога.
Ако мисля твърде дълго или я погледна в очите, ще се изплаша. Някога Пайк ми каза да бягам, все едно ме гони дяволът. Сигурна съм, че нямаше предвид това, но смятам да го направя.