Ще се върне ли?
Спрях да ѝ звъня преди няколко дни, защото очевидно не иска да говори с мен, и се опитвам да уважа желанието ѝ, но… Ако сега ми се обади, ще отида да я прибера, където и да е, и ще ѝ дам всичко, което поиска. До края на живота ми ще има всичко, което пожелае.
— Не можеш да се ожениш за нея, Пайк — отбелязва Дъч, като че ли знае какво си мисля. — Знаеш го, нали?
Продължавам да стоя с гръб към него и да закачам инструментите, захвърлени върху работния плот, който бавно се разчиства.
Преди девет дни щях да се съглася с него. Щях да му кажа, че е прав.
Хората ще ни одумват. Вероятно вече го правят. Ще говорят мръсотии и ще си измислят, а приятелите ѝ от училище ще се бъзикат с нея и никой няма да ни вземе на сериозно. Ще виждат само възрастта ѝ и как се е прехвърлила от сина на бащата, и това ще е клюката на деня.
Но вече не съм толкова сигурен. На кого му пука какво мислят другите? Ще го преживеем, а приятелският кръг на Джордан е също толкова тесен, колкото и моят. На нея няма да ѝ пука какво мислят непознатите.
Ще бъдем щастливи, а хората накрая ще си намерят друго занимание.
Тя ме искаше. Искаше да ме обича.
Беше готова да бъдем заедно.
Поклащам глава и тръгвам да споря:
— Тя е различна.
— Не, не е — отвръща Дъч. — Млада е и е пълна с надежда. Каквито бяхме и ние.
Обръщам се бавно и го поглеждам. Не е в негов стил да ми противоречи.
Но го изслушвам.
— За нея всичко е ново и свежо — казва. — Животът я вълнува и това те кара да си спомниш какво е било, когато си се чувствал така. Преди да пораснем и да осъзнаем, че няма да станем пилоти на изтребители, които ще спасят света, или крале на „Уолстрийт“, които ще се возят в дълги лимузини. — Засмива се тихо и се обляга назад в шезлонга. — Преди да се натрупат сметки за плащане и купчина отговорности, докато годините се изнизваха.
Очите му се свеждат и аз виждам всичките си чувства, изписани на лицето му. Той не мрази живота си, обожава жена си и децата си, но ако можехме да се върнем назад и да променим поне едно нещо, знам, че и двамата бихме го направили.
Седим си тук и не сме сигурни какво хубаво можем да очакваме от живота.
— Виж, човече. — Той вдига очи към мен. — Забавлява се с нея. Не казвам, че си направил нещо лошо. Ако сексът е хубав, наслаждавайте се един на друг. Но трябва да мислиш за бъдещето и знаеш, че нещата няма винаги да бъдат такива. — Той замълчава и сбърчва чело. — След десет години тя ще се събуди и ще види онлайн снимка на някой приятел от училище, който пътува из Непал или нещо подобно, ще погледне собствения си живот и ще се за мисли за това как е вързана с две деца в този малък град и е омъжена за почти петдесетгодишен мъж, чийто живот е наполовина свършил.
Продължавам да мълча, а тежестта на думите му се трупа в стомаха ми като тухли.
— Мислиш ли, че няма да съжали, задето е избрала теб, след като знае, че най-добрите ѝ години почти са си отишли? — пита.
Но няма нужда да отговарям. Знам, че е прав.
След десет години тя все още ще е млада и красива, а аз ще я заслужавам дори по-малко, отколкото сега. Не мога да ѝ дам всичко, което иска, независимо какво мисли егото ми.
Тя е родена за велики неща. Умна е и е силна и заслужава целия свят. Заслужава живота, който ме подмина отдавна.
Друг мъж ще бъде за нея всичко, което аз не съм и никога няма да бъда, и въпреки че тази идея прогаря устата ми като киселина, тя ще бъде по-щастлива. Освен всичко друго, това искам и аз. Тя ще порасне с някого другиго и това е животът, който заслужава.
Дъч си тръгва, а аз затварям гаража и се насочвам към къщата и нагоре по стълбите. Спирам до стаята на Джордан, вратата ѝ е отворена, а слабият вятър пред прозореца ѝ подухва в листата на дървото в задния двор.
Лекият ѝ аромат все още се носи наоколо, а отпечатъкът, оставен от тялото ѝ върху възглавницата, подпряна на стола ѝ, още не е изчезнал.
Но не влизам вътре. Стаята не е моя и момичето вече не е мое, то е някъде по широкия свят и продължава с живота си, и аз също трябва да го направя.
Достатъчно. Постъпи правилно.
Посягам към дръжката и вдишвам аромата ѝ за последно.
После затварям вратата.
Глава 26
Пайк
Два месеца по-късно
Навивам тънкото бяло въже около макарата, дърпам го и виждам как се приближава към мен. Премествам се до другия дървен стълб, който съм циментирал в задния двор, и дърпам и неговото въже, за да го изпробвам.