Спирам се. Боже. Колко ли дълго е стоял там?
Кутията се клати в ръката ми, когато срещаме погледите си, и съм напълно зашеметен да го видя тук.
— Забелязах те на завършването — казва той с ръка в джоба.
Завършването на тренировъчния му лагер беше вчера и аз му писах и преследвах вербовчика му цяло лято, за да осъществя какъвто и да било контакт. Но трябваше да го видя. Не можех да пропусна церемонията. Това е голямо постижение.
Бавно се приближавам до него, неспособен да откъсна поглед. Изглежда невероятно. По-висок и по-едър, лятото в лагера е потъмнило кожата му и е изсветлило остриганата му руса коса. Облечен е в зелената си камуфлажна униформа с шапка в ръка и се подпира на касата на вратата.
— Просто исках да те видя — казвам му. — Не бях сигурен сам ли си ме добавил в списъка, или го е направил вербовчикът ти, но ти не отговори на никое от писмата ми, затова не бях сигурен дали искаш да съм там.
След края на церемонията ми се щеше да поговоря с него, но майка му беше там заедно с последното си гадже, освен това видях и няколко негови приятели, дошли с колите си да го поздравят. Не исках да провалям нещата, затова си тръгнах. Би трябвало вече да са му върнали мобилния телефон, така че сигурно е видял всички обаждания, текстови и гласови съобщения. Реших, че ще ми се обади, когато е готов.
Той свежда глава и оглежда земята пред себе си.
— Получих всичките ти писма. Благодаря за фонокартите.
Имаш предвид онези, които не използва, за да ми се обадиш? Усмихвам му се, не го обвинявам. Шансовете ми не бяха големи, но се радвам, че е получил всичко. Поне е разбрал, че мисля за него…
— Как си? — Пристъпвам напред и оставям кутията с инструменти на земята, изваждам парцала от работилницата от задния си джоб и избърсвам ръце.
Той мълчи и си поема дълбок дъх. Най-накрая вдига сините си очи към мен.
— Имаш ли бира?
Кимвам леко и го повеждам обратно вътре към кухнята. Въздухът от климатика ме удря и изстудява потта на гърба ми, трудно ми е да дишам от нерви, но не съм толкова нервен, колкото си мислех, че ще бъда, когато настъпи този миг. Той още не ми крещи, което е добър знак.
Отварям две бири „Корона“, а късното следобедно слънце изчезва от кухненската маса и се скрива зад някакви облаци.
Коул сяда и аз правя същото, когато продължава да мълчи обаче, осъзнавам, че топката е в моето поле.
— Е, щастлив ли си? — питам го. — В армията?
Трябваше ми малко време да свикна с това, особено след като вербовчикът му ме увери, че е добре, но искам да го чуя от него.
— Аха. — Той оставя бирата си на масата с ръка, все още свита около нея. — Не знам, предполагам, че се нуждаех от това. Да се срина и да стана по-добър.
Чакам го да продължи.
— Не мога да остана да нощувам някъде — отбелязва, — нито да се появя пиян на дежурство, не мога да се обадя, че съм болен, защото този ден ме мързи… Скапано е, но имам работа и пари в банката. Кариера. Което е страхотно. — Най-накрая вдига очи към мен. — Имам бъдеще и като човек, който никога не е знаел какво е мястото му в живота, всъщност е хубаво да оставиш армията да решава вместо теб и да те напътства.
— Сигурен ли си? — Вдигам бутилката и отпивам.
Радвам се, че прави нещо с живота си, но искам и да съм сигурен, че върви по своя път.
Той продължава:
— Затова връзката ни с Джордан нямаше смисъл. Тя се познаваше, а аз се ненавиждах, когато бях с нея, защото никога не съм се познавал. — Изпуска въздишка. — Ней бях равен, не бях достатъчно добър за нея. Никога нямаше да съм толкова решителен. Някои хора просто не сме такива.
Сърцето ми прескача един удар, когато отново чувам името ѝ, но го пренебрегвам. Не съм уверен, че наистина би искал да прекара живота си в армията, обаче съм сигурен, че нямаше да намери отговорите на въпросите си в този град. Поне това му беше известно.
Показа се достатъчно решителен, за да предприеме тази стъпка.
— Но постигна това, нали? — питам го. — Изкара обучението. Гордея се с теб.
Виждам как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, а мускулите на челюстта му се стягат. Отпива още веднъж, все още без да ме поглежда.
— Е, къде е тя? — пита и поглежда към всекидневната зад себе си, като че ли Джордан все още е в къщата.
— Не знам. — Поклащам глава. — Тръгна си точно след теб. Не съм я виждал от два месеца.
Погледът му се заковава в моя, а веждите му се сключват загрижено.
— Говорих със сестра ѝ — уверявам го. — Тя е добре. Където и да е.
Той, изглежда, приема този отговор, защото отпива още една глътка. Но аз съм по-нервен, отколкото бях преди малко. Става ми ясно, че не се е обаждала и на Коул. Не че си мислех, че ще поддържат контакт след всичко, което се случи, но двамата бяха приятели. По едно време и спасителни въжета един за друг. Колкото повече връзки скъса тя, толкова по-малко причини ще има да се върне.