Предполагам, че има предвид след първите шест месеца, прекарани в открито море.
Свещичката, татуирана върху кожата ми, се усеща, все едно наистина гори, а пушекът от фитила ѝ се носи от вътрешната страна на ръката ми чак до лакътя. Откакто Коул спомена татуировките за пръв път преди два месеца, знаех, че единственото нещо, което искам да нося върху себе си до края на живота си, е нещо, символизиращо Джордан. Рожденичката и нейните желания. Тя винаги ще бъде част от мен.
Вдишвам дълбоко и въпреки че чаршафите са прани поне няколко пъти, откакто замина, все още усещам аромата на косата ѝ върху възглавниците.
И ако се съсредоточа достатъчно и държа очите си затворени, усещам как лежи до мен.
Увивам ръка около тялото ѝ, придърпвам я към себе си и заравям нос в хладната ѝ коса.
— Хъркам ли? — прошепва тя.
Усмихвам се и се опитвам да не се засмея.
— Не.
Толкова е притеснена, че е очарователно. Притискам я към себе си и се чувствам изпълнен, защото всичко, от което се нуждая, сега е в ръцете ми. Извивките и прилягат към всеки сантиметър от тялото ми и се чувствам цял. Гърдите ми са пълни с нещо, което едва успявам да задържа в себе си.
Тя диша спокойно и аз прокарвам ръка по голия и корем, тя кара тялото ми да оживее. Толкова лесно, както винаги.
Внезапно тихият ѝ глас отново пронизва тишината в стаята.
— Забременил си ме — прошепва.
Замръзвам. Какво каза току-що?
Не, не може да е вярно. Бяхме много внимателни.
След като не казвам нищо, тя се обръща настрани и ме поглежда, а предпазливите ѝ очи се спират върху моите.
— Не ми дойде миналата седмица — казва плахо. — Днес си направих няколко теста. Предполагам, че е станало преди около месец.
Затварям очи. О, боже. Бебе?
Ще имам бебе.
— Надявам се тя да има моите очи — казва ми.
Отварям си очите.
— Твоите очи?
— Е, все пак тя ще е смесица от двама ни — обяснява Джордан — и искам да има твоята усмивка. Така ще сме квит, нали?
Докосвам лицето ѝ.
— Сигурна ли си? Наистина ли си бременна?
Тя кимва.
— Сигурна съм — поглежда ме предпазливо и пита: — Нали няма проблем?
— Отварям уста, но от нея не излизат думи. Бебе? Представям си как се събуждам посред нощ с дете на ръце, детските седалки за кола, анимационните филмчета, и съм поразен, но странно, чувствам се… направо влюбен в нея и в представата за тялото ѝ, в което расте моето дете.
Но ми се щеше тя да има избор. Наистина ли го иска?
Единственото нещо, което знам, е, че я искам. Искам да преживея всичко с нея и заради нея ми се ще това все още да не се случва, но в крайна сметка го искам.
— Обичам те — прошепвам. — Толкова те обичам.
Тя издишва и се усмихва така, като че ли е затаявала дъх през цялото време, качва се върху мен и ме яхва.
— И аз те обичам. — Целува ме, а голото ѝ тяло се прилепя към моето. — Бях толкова притеснена. Не знаех дали искаш да имаш още деца, или…
— Шшш, скъпа — казвам ѝ, целувам я и хващам лицето и. — Обичам те. Просто… — Замълчавам и после продължавам, като поглеждам нагоре в очите и: — Вече си вързана за мен, нали?
Тя ми се усмихва леко и аз хващам задничето ѝ в шепите си.
— Имах много лош късмет в любовта, Пайк — казва. — И двамата имахме такъв, нали? — После се отърква съвсем леко в мен и веднага събужда тялото ми. — А сега имаме добър късмет. Когато те споходи, трябва да го задържиш. Това е най-важното.
Надървям се, докато се движи върху мен, хващам лицето ѝ и се взирам в очите ѝ.
— Обичаш ли ме? — пита.
— Никога няма да спра да те обичам.
Тя се навежда, целува ме и задържа устните си над моите.
— Значи съм голяма късметлийка — прошепва. — И двамата сме големи късметлии.
Впивам ръце в нея и я придърпвам по-близо, но внезапно усещам, че там няма нищо, примигвам и отварям очи, за да видя, че ръцете ми са празни. Било е само сън, а аз не мога да забавя дишането си. Отмятам чаршафа, надигам се в леглото, премятам крака през ръба му и заравям глава в ръцете си.
— Мамка му — задавям се, а тялото ми е плувнало в пот.
Все още съм надървен, а кръвта пулсира в члена ми, защото се чувствам така, както преди два месеца. Бих дал всичко, за да я взема в прегръдките си.